Трудно е да се каже кой бе по-изненадан: Джон или Хю Келън, който сега лежеше под крака на Талис. За миг Хю се ядоса — ядоса се от унижението, от арогантността на това хлапе да сложи крак върху гърдите му, от перченето му. Но в следващия миг съзря комичното в ситуацията. Отдавна бе минало времето, когато той вършеше безразсъдни дела, за да впечатли някое момиче.
Отмествайки крака си, Талис се обърна и се поклони дълбоко на Кали и на другите две млади дами, които го аплодираха.
Едит издърпа и трите от прозореца.
— Нямате ли срам? Боже! Държите се като леки момичета. И то със собствения си брат!
— Той не е мой брат — възрази Кали, както винаги готова да обясни, че не са кръвни роднини.
Едит погледна Кали, застанала между Дороти и Джоана, и видя колко си приличат. Бързо се обърна, отказвайки да приеме очевидното. Родителите й казаха, че младият мъж е неин брат, а тази мъжкарана не й е роднина. Това й стигаше.
— Хайде и трите. Чака ни урок по музика в дневната на горния етаж.
Кали ги последва, но сърцето й остана долу, на двора при Талис.
Глава двадесет и шеста
— Какво те тревожи, сине? — попита Джон Хадли момчето, докато Талис побутваше храната в чинията. Джон не желаеше да изпуска Талис от очи, затова двамата се хранеха в частните му покои, а не в залата. Първия път, когато седнаха на масата, Талис помоли да присъстват и братята му. Струваше му се неестествено баща им да предпочита един син пред другите, а и компанията на Филип и Джеймс му допадаше.
— Как ще пораснеш, ако не се храниш? — настояваше Джон.
— Не е ли пораснал достатъчно? — попита Филип полу на шега, полу със завист заради начина, по който баща му се отнасяше с новия „брат“. — Всички коне цвилят от ужас само като го видят.
При тази реплика Джон вдигна ръка, за да накаже сина си за проявеното нахалство, но Талис се разсмя и посегна към питката от бяло брашно. Липсваше му кухнята на Мег със здравословната, непретенциозна храна. В тази къща понякога се чудеше какво яде, защото дори сиренето се поднасяше оформено сякаш е парче говеждо.
— А за тебе, братко, да вземем да оседлаем някой скакалец? — не му остана длъжен Талис. — Или пък градинска змия, за да не ти се влачат краката по земята.
Смаян, Джон отпусна ръка.
Като продължаваше да гледа Филип, чиито ръце трепереха от напрежението през деня, Талис продължи:
— Така че — кое да бъде, братко?
— За мен ли? — учуди се Филип, който ни най-малко не желаеше вниманието — и особено това на баща му — да се съсредоточава върху него.
За миг Талис се загледа във Филип; видя треперещите му ръце, кръговете под очите. Тримата спяха в едно легло и той много добре знаеше колко зле кашля Филип през нощта.
— Утре ще се състезаваме — обяви Талис. — Ще се боря срещу двама ви. Ако успеете да ме съборите от коня, и двамата ще прекарате деня, легнали по гръб под дървото. Ако не успеете — тогава аз ще дремя под дървото, докато вие тренирате.
Двамата млади мъже погледнаха Талис, сякаш е полудял. Баща им никога не би допуснал подобно излежаване.
— Хайде, хайде. Не гледайте толкова мрачно. Докато двамата се потите на слънцето няма да хъркам силно. Хю ще ви натръшка по земята. Утре ще съм готов да прекарам нощта в танци, а вие ще бъдете прекалено изтощени, за да се държите на крака.
При тези думи Джон се захили — Талис му напомни колко самоуверен и дързък бе самият той на неговите години.
Джеймс бързо схвана какво крои Талис и за миг очите му се изпълниха с любов. Бе направил всичко по силите си, за да накара баща им да разбере, че Филип не може да тренира по цял ден и от време на време трябва да си почива. Джеймс знаеше, че утре Талис ще се озове на земята и Филип ще „спечели“ съревнованието и така ще прекара деня в сянката на дървото.
— Ти! — включи се и Джеймс. — Ти си толкова готов за съревнование, колкото и един касапин. Никога няма да успееш да събориш от коня някой трениран като мен. Я кажи, Талис, какво яздеше в онази твоя ферма? Да не би крави?
— Ще… — започна Джон, но Талис го прекъсна:
— Бях добър фермер, както ще стана и добър рицар — похвали се Талис. — Отглеждах толкова големи кокошки, че можех да ги яздя. Разбира се, срещах трудности, когато прескачах огради, защото перушината им влизаше в устата ми. Но реших проблема, като продадох перушината за греди при строежа на кораби. Нали знаете, че перата на кокошките не потъват?
При тези думи даже Джон се разсмя и до края на вечерята не се обади, а слушаше как синовете му се надсмиват един на друг. Като че ли мрачността, обсебила дома му, започна да се разсейва. Джон винаги бе вярвал, че е щастие да имаш син, и това красиво, силно, интелигентно момче доказваше, че е бил прав.