— Не може — подчерта тя мрачно. — Те не ми разрешават.
Знаеше, че най-сигурният начин да накара Талис да свърши нещо е да му каже, че не може, и затова продължи:
— Не ги познаваш тези хора. Жените са на една страна, мъжете — на друга. Живеят отделно. Събират се само, за да направят някое бебе и това е всичко.
— О? — учуди се той и повдигна вежди. — А ти какво знаеш за бебетата?
Тя не отговори, но се усмихна в тъмнината. Темата й харесваше.
— Не много. Искаш ли да ми разкажеш всичко, което има да се знае? — попита тя и се намести в скута му.
Не очакваше реакцията на Талис. По неизвестна причина в гласа му прозираше яд:
— Какво те кара да приказваш за правенето на бебета? Кой мъж ти е говорил за това?
— Никой — отговори тя искрено. През последната седмица бе живяла само сред жени. — Едно момче ми каза, че съм хубава, но това е всичко. Ти намираш ли ме за хубава?
Кали не възнамеряваше да предизвиква ревността му (не че нямаше да го стори, ако се бе сетила), но в момента искаше само един комплимент.
— Кое е това момче? — свирепо процеди Талис и здраво я стисна през кръста.
— Никой — отговори Кали подразнена, но решена да изкопчи комплимента. — Каза, че имам хубава коса. Красива коса. Ти мислиш ли, че е вярно?
— Защо не си носила онова, дето се слага на главата, за да скрие косата? Как е успял да види косата ти?
Кали отново се усмихна. Разбра, че имат противоположни цели и няма да получи комплимент. Или може би самата му ревност е комплимент? Доста странна ревност. Проявява се, когато най-малко я очаква, и никога не е сигурна, че ще я пробуди. Няколкото пъти, когато се бе опитала да го провокира, се провали напълно.
— Беше вечер и…
— Вечер! — почти извика той в ухото й.
Изведнъж Кали покри лице с ръце.
— О, Тали, отвратително е. Всички момчета и почти всички мъже са влюбени в мен. Не правят нищо друго освен да целуват красивите ми крака, деликатните ми ръце. Бият се да ми поднасят най-изискани подаръци. Пишат стихотворения за косата ми и божествения цвят на очите ми. Един каза, че били с цвета на небето точно преди буря. А косата ми! Изчервявам се като се сетя какво разправят за нея. Те…
Усещаше как напрежението напуска тялото му с всяка следваща дума и накрая той я стисна, за да спре да говори.
— Добре, номерът мина. А сега стой мирна и нека погледаме луната.
Облегна се назад, ръцете му я прегърнаха и загледана в луната, тя се помоли нощта да не свърши никога. Доста страдаше, че са напуснали Мег и Уил.
— Мислиш ли, че Мег и Уил се сещат за нас?
— Колкото и ние за тях — отвърна той и тя разбра, че и той доста съжалява, дето бяха напуснали дома си. В имението Хадли ставаха неща, които и двамата не разбираха. Как може човек да мрази собствените си деца, както Джон Хадли? Момчетата твърдяха, че обичат майка си, но Филип веднъж подхвърли, че се боят от нея.
— Страх ме е — промълви Кали. — Страх ме е от всичко тук. Не ми харесва.
Разбираше какво има предвид, защото и той самият често изпитваше същия страх, но искаше да я окуражи.
— Тук просто е по-различно. Те са богати.
— Нещо друго е. Не само това. Страхувам се за нас.
— За нас? Какво може да ни се случи? Да не си въобразяваш, че в мен ще се влюбят красиви жени и ще ме отвлекат?
— Ха! Ти ще тичаш след тях; никоя няма да иска да те отвлече.
Талис знаеше, че не поглежда — е, може би поглежда други жени, но никоя освен Кали не го интересува; все пак приятно е тя да си мисли, че е желан. Според него красивият от тях двамата бе Кали. Тя бе най-великолепното, най-възхитителното същество на света.
— От какво се страхуваш? — попита той.
— Не знам. Не ти ли се струва неестествено, че никой не се изненада от нашето съществувание. По-скоро — от твоето. Слуховете гласят, че след раждането сме загинали при пожар. Открили труповете на две деца. Ако сме изгорели, защо сме живи? Какво е станало с моята майка? Дороти твърди, че била крехка и смугла, с черни коси и очи. Тогава защо веждите и миглите ми са като на заек?
— Мен не ме бива да разказвам истории като теб. Сигурно тези жени не знаят всичко. Не са били много големи по онова време. Едва ли помнят точно какво се е случило.
— Не — колебаеше се тя. — Всичко е загадъчно. Но каквато и да е истината, има нещо, което ме плаши, и то витае наоколо.
— Какво те плаши? Какво може да се случи?
Тя се обърна в прегръдките му и приближи лице към неговото.
— Страх ме е да не те загубя. Ще умра, ако те няма. Не искам да живея без теб.
Талис реши, че не подобава на мъж, какъвто се чувства, да повтори същото. Придърпа я плътно към себе си и преди да сложи устни върху нейните, заяви: