— Ако Рашър се появи и започне да претендира за момчето, оженено за една от нашите дъщери, могат да последват големи главоболия. Ами ако поиска тлъста зестра за момичето? Ами ако отиде да се жалва пред кралицата, защото твърдиш, че момчето е твое, когато ясно се вижда, че не е?
При тези думи Джон стисна облегалките на стола. Не му харесваха нейните намеци, че не той е дал живот на момче като Талис. Вината, разбира се, е нейна. Ако се бе оженил за по-силна жена, за по-яка, вероятно щеше да му даде мечтания син. За удобство забрави, че майката на Талис бе доста дребничка.
Алида отиде при него, коленичи пред стола и положи ръка върху неговата. Не бе красива както някога, но притежаваше изискани маниери и знаеше как да погледне мъж, за да му внуши, че е най-храбрият, най-силният и всичко на света.
— Преди да ожениш момчето за наша дъщеря, трябва да си сигурен, че всичко е наред. Да си осигуриш нещо написано, документ. Да платиш на Рашър за момчето, да го възмездиш за онова, което се случи преди години. Нали знаеш, че Рашър загуби двама сина при злополуки.
През годините се бе интересувала от съдбата на Рашър и мръсните му синове с развалени зъби. Те имаха сприхав нрав и силни тела и за радост на баща си се биеха и издевателстваха над всички. На два пъти на хората им бе преляло от „момчетата“ и две от тях бяха убити. След като най-големият бе намерен с прерязано гърло, Гилбърт настоя за разследване. Искаше да разпита всеки, който имаше и най-малка причина да мрази синовете му.
Твърдеше се, че смехът на кралицата е кънтял из целия дворец, когато узнала, че сто и дванадесет души били изправени пред Гилбърт Рашър — и всичките с основателни причини да искат да видят сина му мъртъв. А това бяха само онези, които не успяха да избягат навреме, след като се разчу за убийството. Гилбърт беше бесен, защото по-късно кралицата нареди никой да не бъде обесен за престъплението (Гилбърт бе определил седемнадесет мъже и три жени да понесат наказанието). По думите на кралицата всеки, който си е спечелил толкова много врагове, не е бил убит, а справедливо екзекутиран.
Алида не спомена на съпруга си, че й бяха донесли как когато е пиян, Гилбърт вини понякога Джон Хадли за всичките си злощастия. Твърдял, че целият му „лош късмет“ започнал от нощта, когато децата се родили, а по-късно загинали в пламъците. Ако бил получил всичко обещано от Джон — никога не споменава защо му е било обещано, — щял да бъде богат човек. Реколтите му не били добри не защото прибираше такива данъци от селяните си, че те измираха от глад, а защото не бил получил дължимото от богатия Джон Хадли.
Не, Алида не възнамеряваше да споделя това със съпруга си. След като манията му да има син го прави сляп за всичко останало на света — нека бъде така.
— Ако той се ожени за… — на Джон му бе трудно да признае, че Талис не е негов син — …за моята дъщеря, тогава ще е свързан с мен.
Парите нямаха значение; имотите — също. Истината е, че той харесва момчето. За краткото време, през което е тук, то промени живота в къщата. Няколко пъти през последните две седмици Талис разсмя Джон и двамата му синове. Джон много добре разбираше какви са целите на Талис със „състезанията“, които губеше — да даде мечтания отдих на слаботелесния Филип. Джон прозираше какво има предвид Талис, когато надълго и на широко възхвалява ученолюбието на Джеймс и как на него, Талис, не се отдават така лесно уроците.
Но макар да съзираше тези „измами“, на Джон му бе драго, че Талис така милее за останалите. И което е по-важно — самият Джон започна да гледа на синовете си по нов начин. Може би умът на Джеймс не е за подценяване? Реши да покани момчето да прегледа сметките — нещо, което винаги го бе отегчавало — и Джеймс откри маса грешки.
— Талис е добро момче — отбеляза Джон и му бе приятно да произнесе името.
— Разбира се. Той е най-добрият. Всичките ти синове струват нещо; имат добър баща.
За миг Алида спря да диша, като се чудеше дали ще повярва на думите й.
Джон помисли и призна:
— Да. Всеки е добър по своему.
При тези думи Алида едва не избухна в сълзи. Най-после усилията й се възнаграждаваха. От години се стараеше да убеди съпруга си, че синовете им са добри и заслужават внимание. И сега, точно когато той започваше да го разбира, се появи това момче, което може да ги лиши от всичко. С великолепната си физика, искрящи очи, смях момчето засенчваше собствените й синове. Скоро всичките й усилия щяха да бъдат погълнати от него. Съвсем скоро той щеше да отнеме всичко от децата й.