— Нима? — прекъсна го командирът. — Тогава защо я пази в тайна от жреца на Финир в Съвета на маската?
— А? Ами… О, много просто. Жрецът би го уличил в лъжа, разбира се. Ето ти лесен отговор на въпроса.
— Лесен отговор, казваш. А лесните отговори винаги ли са верните отговори, Бързак?
Магьосникът се направи, че не е чул въпроса, и пресуши чашата си.
— Все едно, аз бих заложил на Сивите мечове като на най-добрите от цялата сган там, но това все още не говори много.
— Успя ли да ги заблудиш със „случайния“ контакт?
— Мисля, че да. Бях оформил заклинанието така, че да отрази характера на този техен отряд — дали са алчни и хищни, или доблестни, или каквото е там. Признавам обаче, че не очаквах да намеря благочестива вяра. Все пак заклинанието трябваше да е гъвкаво — и такова си беше.
Уискиджак се надигна от мястото си и примижа от болката в болния крак.
— Е, май ще трябва да потърся Бруд и Дужек.
— В челото на колоната, предполагам — рече Бързия Бен.
— Много си досетлив тая нощ — отбеляза на излизане командирът.
След миг, когато сарказмът на Уискиджак най-сетне се просмука в мислите на Бързия Бен, той се намръщи.
От другата страна на улицата, срещу казармената порта и зад една стара бронзова ограда, имаше древно гробище, принадлежало някога на едно от племената, основали Капустан. Изпечените на слънце и гравирани на спирали колони от глина — във всяка имаше изправен труп — се издигаха като стволове на гъста гора в средата на гробището, заобиколени от по-често срещаните урни, според обичая на дару. Историята на града представляваше чудата смесица от приказки и легенди и една от задачите на Итковиан в наемническия отряд бе да надникне в нейните дълбини. Щит-наковалня на Сивите мечове беше пост, изискващ както стремеж към научно познание, така и воински умения. Макар мнозина да твърдяха, че двете дисциплини са твърде отдалечени една от друга, истината беше тъкмо обратната.
От историите, философиите и религиите произтичаше разбирането за човешката мотивация, а мотивацията бе в основата на тактиката и стратегията. Точно както хората се движат по шаблон, същото е с мислите им. Един Щит-наковалня трябваше да може да предвижда, да предусеща — и това се отнасяше до възможните действия както на противници, така и на съюзници.
Преди идването на пришълците от запад племената, основали Капустан, бяха имали само едно поколение след периода си на номадство. „И са оставяли мъртъвците си изправени. Свободни да скитат из своя невидим свят на духа.“ Тази неспокойна подвижност все още се съхраняваше в умовете на старото население на Капън и тъй като общностите на дару се държаха настрана, не се беше разводнила въпреки вече десетките поколения, живеещи тук уседнало.
Все пак голяма част от ранната история на Капустан си оставаше загадка и Итковиан неволно се замисли над малкото, което можеше да се сглоби за онези далечни времена, докато водеше двете крила по широката, настлана с каменни плочи улица към площада на Джеларкан, а по-нататък — към Главната порта в южния край на града.
Дъждът затихваше, стоманеносивото зарево си пробиваше път между тежките облаци на изток, вятърът заглъхваше на колебливи пориви.
Кварталите, образуващи града, се наричаха „станове“ и всеки „стан“ представляваше отделно, самостоятелно поселище, обикновено с кръгли очертания, със свое открито пространство в центъра. Широките неравни пространства между всеки стан оформяха улиците на Капустан. Този шаблон се променяше само в района около старата Цитадела на дару — наричана сега „Хомота“ и обитавана от Съвета на маската. Районът се наричаше „Храмовият квартал“ и единствено тук се беше наложил стилът на градоустройство на заселниците дару, с мрежестата планировка на улиците.
Становете, подозираше Итковиан, трябваше да са били някога точно това. Племенни лагери, силно обвързани с родствени връзки. Разположено на бреговете на река Катлин, между племена, боящи се от морето, мястото се бе превърнало в център на търговия, насърчаващ уседналия бит. Резултатът бе един от най-странните градове, които Итковиан бе виждал. Широки открити площади и улици, ограничени от криви стени; тук-там издигащи се гробни глинени стълбове; водни ями, обкръжени с пясъчни трапове; и самите граждани на Капустан, дару и капънци, първите — верни на наследените разнообразни стилове на облекло и украса, а вторите, обвързани родствено, облечени в ярките цветове на своите древни фамилии, несекващ човешки поток по улиците, който рязко контрастираше с простата и безцветна архитектура. „Прелестта на Капустан е в неговите хора, не в сградите му…“ Дори храмовете на дару се бяха покорили на местния скромен архитектурен стил. Резултатът беше едно непрестанно движение, господстващо над неизменната и простовата околна среда. Племената на капънците възхваляваха себе си — пищни цветове в един безцветен свят.