Гадателят на кости сви рамене.
— Предполагам, че гробните могили са се изравнили от времето. Много време е изтекло, откакто за последен път посетихме Разлома. Напълно е възможно Ловците на К’елл да са под командата на своята матриарха, защото според нас тя най-сетне е успяла да се измъкне на свобода от своя затвор. В такъв случай това е вашият враг.
Намръщен, Щит-наковалня поклати глава.
— Заплахата от юг идва от една империя, наречена Панион Домин, управлявана от Пророка — смъртен човек. Донесенията за тези К’Чаин Че’Малле са отскорошни, докато експанзията на Панион Домин продължава вече от няколко години. — Вдиша, за да продължи, но се смълча, разбрал, че над десет хиляди сбръчкани немрящи лица са се извърнали към него. Устата му изведнъж стана суха като пергамент, сърцето му заблъска в гърдите.
— Итковиан — изхриптя Пран Чоул. — Панион. Тази дума има ли някакво специално значение за местните?
Щит-наковалня не намери сили да отвори уста и само поклати глава.
— Панион — промълви Гадателят на кости. — Джагътска дума. Джагътско име.
Следобедът отмина, а Ток-младши седеше край огъня, вторачил здравото си око в грамадната заспала до него вълчица. Муцуната на Баалджаг — „Как я беше нарекъл Туул? Ай“ — беше по-дълга и по-тясна от муцуните на горските вълци, които бе виждал в Леса на Черното псе, на стотици левги на север. А в раменете звярът беше с две, че и с три педи по-широк от онези страховити северни вълчища. Полегато чело, малки уши и кучешки зъби, големи като на лъв или прерийна мечка. Въпреки масивните мускули стегнатото тяло на звяра предполагаше висока скорост и издръжливост. Баалджаг изглеждаше способна както за бърза атака, така и за дълга гонитба.
Вълчицата отвори едното си око и го погледна.
— Уж трябваше да те няма — промърмори Ток. — Видът ви е изчезнал от земята преди сто хиляди години. Какво търсиш тук?
Аят беше единственият спътник на съгледвача в момента. Лейди Енви беше решила да се отбие през лабиринта си до Калоуз, на сто и петдесет левги оттук, за да си допълнела провизиите. „Какви провизии? Благовония за банята й?“ Обяснението не го беше убедило, но дори подозрителният му нрав не можеше да му подскаже какви са истинските причини. Беше взела със себе си псето, Гарат, както и Мок. „Рискът едва ли ще е голям, предполагам. След като остави Сену и Турули. Туул в края на краищата ги надви и двамата. Все пак какво се е оказало толкова важно, че да наруши правилото си слугите да са най-малко трима?“
Някъде преди половин камбана време Туул бе изчезнал сред прашен вихър на поредния си лов. Двамата останали сегюле не бяха никак сговорчиви — явно нямаха охота да завържат разговор с някакъв си малазанец без ранг. Стояха настрана. „Залеза ли гледат? Отдъхват ли си така? Вдървили са се, сякаш са глътнали бастун.“
Замисли се какво ли става далече на север. Дужек бе решил да тръгне в поход срещу Панион Домин. Нова война, срещу непознат противник. Воинството на Едноръкия беше семейството на Ток. Онова, което можеше да мине за „семейство“ за дете, родено в армията. Единственият му познат свят, в края на краищата. Що за война им предстоеше? Бързи, помитащи огромни пространства щурмове, или бавно пълзене през отбранявани лесове и каменисти планински склонове, и дълги обсади? Едва потискаше нетърпението си, онзи прилив, който се надигаше в него ден след ден в тази безбродна равнина, надигаше се и заплашваше да разбие преградите, които той бе вдигнал в ума си.
„Проклет да си, Хеърлок, че ме отпрати толкова далече. Добре, значи онзи лабиринт е бил пълен хаос — както и онази дървена кукла, която ме вкара в него. Но защо ме изхвърли при Морн? И къде се дянаха всички онези месеци?“ Беше престанал да вярва в случайността и рухването на тази вяра го бе оставило на песъчлива почва. „При Морн и разкъсания му лабиринт… при Морн, където в черната пръст лежи ренегат Т’лан Имасс и чака — не мен, както каза, а точно лейди Енви. И не кой да е ренегат Т’лан Имасс. А точно този, който вече бях срещнал. Единственият, когото бях срещал. А и самата лейди Енви, с проклетите й слуги сегюле и нейните четирикраки спътници… ох, не отивай там, Ток…“
„Все едно. Вече пътуваме заедно. На север, където всички искаме да идем. Какъв късмет. Какво щастливо съвпадение.“
Не му харесваше никак мисълта, че го използват, че е манипулиран. Беше видял какво бе струвало това на приятеля му капитан Паран. „Паран е по-корав от мен — разбрах го от самото начало. Пое ударите, примигна и продължи напред. Има някаква скрита броня, нещо вътре, което го пази от лудостта.“