— Огладняхте май. Виждам, едва се сдържате. Ако искате, мога да…
Ярост.
Студена и гибелна.
Нечовешка.
Изведнъж Ток се озова другаде, виждаше през очите на някакъв звяр — но не на ая, този път — не. И образите не бяха отколешни, а сегашни; зад тях се сипеше водопад от спомени. Само след миг всичките му сетива бяха погълнати, самоличността му бе пометена от пороя на мислите на другото същество.
„Толкова отдавна беше. Когато животът намери форма… с думи, с разум.“
„И вече е късно.“
Мускулите потръпваха, кръв капеше през сплъстената му козина. Много кръв. Просмукваше се в земята под плътта му, цапаше тревите, докато съществото пълзеше нагоре по склона на хълма.
„Пълзя. Назад към дома. За да се озова вече при самия край. И спомените са се събудили…“
Последните дни — вече толкова отдавна — бяха минали в хаос. Ритуалът се беше разнищил — неочакван, непредсказуем. Лудост беше обзела соултейкън. Лудост бе разкъсала най-могъщия от неговия род, раздробила го беше и кипналата яростна сила, жадна за кръв, беше родила д’айвърс. Империята се разпадаше на късове.
Но това бе отдавна, толкова отдавна.
„Аз съм Трийч — едно от многото имена. Трейк, Тигъра на лятото, Ноктите на войната. Безмълвния ловец. Бях там в самия край, един от малкото оцелели, след като Т’лан Имасс бяха свършили с нас. Жестоко, милостиво клане. Нямаха избор — вече го разбирам, — макар че тогава никой от нас не бе готов да прости. Не и тогава. Твърде пресни бяха раните.“
„Богове, раздрахме на късове цял лабиринт на онзи далечен континент. Превърнахме земите на изток в разтопен камък, който изстина и се получи нещо, което спира магията. Т’лан Имасс пожертваха хиляди, за да изрежат рака, в който се бяхме превърнали. Беше краят, краят на онзи обет, краят на бляскавата слава. Краят на Първата империя. Кощунство, да посегнем на име, което по право принадлежеше на Т’лан Имасс…“
„Бягахме. Шепата оцелели. Риландарас, стари приятелю… отпадахме, след всеки сблъсък, отново и отново, на друг континент. Той бе стигнал най-далече — намерил бе начин да овладее даровете — соултейкън и д’айвърс. Белия чакал. Ай’тог. Анкор. И другият ми спътник, Мессремб — той къде отиде? Душа, извратена от лудостта, а толкова вярна, винаги вярна…“
„Възвисяването. Главоломното пристигане. Първите герои. Тъмни, свирепи.“
„Помня безбрежния простор на тревите под онова смрачено небе. Вълк, единственото му око — като петно кръв на лунната светлина, на някакъв далечен хребет. Този толкова странен спомен, остър като нокти, как се върна при мен сега. Защо?“
„Газех по тази земя хиляди години, затъвах дълбоко в тялото на звяра, глъхнеха спомените човешки, гаснеха, топяха се. И все пак… този образ на вълка, който пробуди всичко в мен…“
„Аз съм Трийч. Спомените се връщат като неудържим порой, и изстива тялото. Изстива.“
Беше следил дни наред загадъчните зверове, теглен от неудържимо любопитство. Непозната миризма, вихър от смърт и стара кръв. Неподатлив на страха, беше мислил само как ще ги унищожи, нали от толкова време никой не му беше устоял. Белия чакал бе потънал в мъглите преди векове, мъртъв беше, или ако не — все едно че бе мъртъв. Трийч го беше смъкнал от една скална издатина и го бе запокитил в бездънната, невъобразима пропаст. Оттогава нямаше врагове, достойни за него. Дързостта на Тигъра бе станала легендарна — не беше трудно да добие толкова самоувереност.
Четиримата ловци К’Чаин Че’Малле го бяха обкръжили изотзад и го чакаха.
„Скочих. Късах плът, кършех кости. Свалих единия, забих нокти в безжизнения му врат. Още миг, още само един миг, и щяха да са трима. За малко…“
Трийч лежеше и издъхваше от десетте смъртни рани. Всъщност трябваше вече да е мъртъв, но се беше вкопчил в живота със сляпа зверска решимост, подклаждана от гнева. Четиримата К’Чаин Че’Малле го бяха оставили без никаква милост — знаеха, че няма повече да стане.
Проснат в тревата, Тигърът на лятото гледаше с помръкващи очи как бавно се отдалечават четирите същества. Обзе го задоволство, като видя как ръката на едното се отпра от тънката ивица кожа от рамото и как падна на земята. То я остави там с пълно безразличие.
А после, когато безсмъртните ловци се изкачиха на билото, очите му светнаха. Някакво силно и дълго черно туловище скочи от тревите и се хвърли към убийците му. Силата се изля от него като черна вода. Първият К’Чаин Че’Малле рухна на земята във внезапния сблъсък.
Скриха се отвъд билото, извън полезрението на Трийч, ала през оглушителния тътен на гаснещия си живот той все пак чу, че битката продължава. И се повлече нагоре, педя по педя.