— Защо?
„В Панион Домин моята кръв е отровена, лейди. Отрова, която ти можеш да надвиеш, но Ток-младши — не.“
Гарат се събуди, надигна се и се протегна лениво. К’рул си бе отишъл.
— Ами сега? — прошепна лейди Енви, цялата плувнала в пот. — Отровена. Кълна се в Бездната… имам нужда от баня. Хайде, Гарат, давай да приберем Третия. Какво ще кажеш, дали да не го събудя с целувчица?
Кучето я изгледа.
— Два белега на маската му и отпечатък от дамско червило! Четвъртият ли ще бъде тогава, или Петият? Как ги броят устните според теб? Една горна, една долна, или и двете наедно? Хайде да проверим.
Прах и вихър черна магия се вдигаше отвъд хълмовете право напред.
— Щит-наковалня — рече Фаракалаян, — нашите съюзници да не би да са щракнали вече капан?
Итковиан се намръщи.
— Не знам. Но несъмнено ще разберем истината, когато решат да се появят и да ни уведомят.
— Е, това пред нас си е битка все пак. Грозна при това, ако се съди по магията.
— Няма да оспорвам наблюдението ви — отвърна Щит-наковалня. — Ездачи, престрой се в обърнат полумесец, оръжия в ръцете. Бавен тръс, до първа видимост.
Пострадалото крило се престрои и подкара напред.
Итковиан прецени, че вече са близо до търговския път. Ако някой от тези К’Чаин Че’Малле беше нападнал керван, краят беше предвидим. Само един-двама магове да го придружаваха, щяха да дадат хубав бой, а ако се съдеше по вонята на сяра, лъхаща към тях, последното изглеждаше най-вероятно.
Когато наближиха първото възвишение, от земята на билото изникна боен ред на Т’лан Имасс, с гръб към Итковиан и конниците му. Щит-наковалня преброи дузина. Останалите сигурно се бяха намесили в битката — все още извън полезрението му. Разпозна Хвърляча на кости Пран Чоул и свърна коня си към немрящия шаман.
Излязоха на билото. Магическата канонада беше секнала, всички звуци на битката вече заглъхваха.
Долу се точеше търговският път. Керванът включваше два впряга, единият — много по-голям от другия. И двете возила бяха унищожени, преобърнати и разнебитени. Разцепено дърво, плюшена тапицерия и дрехи лежаха пръснати по земята. На един нисък хълм вдясно от пътя лежаха три тела, земята около тях беше опърлена. Не помръдваха. Около фургоните имаше други осем души. Само двама се бяха съвзели — мъже в черни ризници, които бавно се изправяха.
За тези подробности сетивата на Щит-наковалня отделиха не повече от миг. Между разчленените трупове на пет К’Чаин Че’Малле обикаляха стотици огромни мършави вълци — с кухи очи като на Т’лан Имасс.
Итковиан огледа мълчаливите страховити същества и попита Пран Чоул:
— Тези… ваши ли са?
Гадателят на кости сви рамене.
— Бяха се отделили от нас. За известно време. Т’лан Ай често пъти ни придружават, но не са обвързани с нас… освен чрез самия Ритуал. — Помълча, после продължи: — Мислехме, че сме ги изгубили. Но и те, изглежда, са чули призива. Три хиляди години, откакто очите ни за последен път са виждали Т’лан Ай.
Итковиан го погледна.
— Дали не долових нотка на задоволство в гласа ви, Пран Чоул?
— Да. И тъга.
— Че защо тъга? Както изглежда, тези Т’лан Ай не са дали нито една жертва срещу К’Чаин Че’Малле. Петстотин… срещу петима. Бързо са ги оправили.
Гадателят на кости кимна.
— Расата им е опитна в битки с едри зверове. Тъгата ми е породена от една грешна проява на милост, смъртни. На Първото сбиране криворазбраната обич към ай — малкото останали от тях — ни поведе по жесток път. Решихме да ги включим в Ритуала. Егоистичната ни нужда се оказа проклятие за тях. Всичко, което правеше ай от плът и кръв горди, доблестни същества им бе отнето. Сега и те, като нас, са празни коруби, изтерзани от мъртви спомени.
— Макар и немрящи, в тях има величие — призна Итковиан. — Също като у вас.
— Величие у Т’лан Ай, да. Но у Т’лан Имасс? Не, смъртни. Не.
— Оставаме на различно мнение, Пран Чоул. — Итковиан се обърна към войниците. — Проверете телата.
Щит-наковалня подкара надолу към двамата мъже в ризниците, застанали вече до по-голямото от двете возила. Бяха целите в рани и от тях се стичаше кръв и се сбираше на гъсти локви в краката им. Нещо във вида им събуди тревогата му, но той я надмогна.
Щом дръпна юздите пред тях, единият — брадат — се извърна към него.
— Добре сте дошъл, воине — проговори той с акцент, странен за слуха на Итковиан. — Необичайни събития ни сполетяха току-що.
Въпреки вътрешната дисциплина тревогата му се усили. Все пак успя да отговори със спокоен тон:
— Безспорно, сър. Смаян съм, предвид вниманието, което Ловците на К’елл очевидно са ви обърнали, че все още стоите на крака.