— Тази битка не е ваша работа — изсъска Гетол.
— Битката с този смъртен ли? — попита иронично Бек Окан. — Така е. Но ти все пак си джаг.
— Аз съм Вестител на Гуглата — смеете ли да предизвикате слуга на Господаря на смъртта?
Съсухрените устни на Т’лан Имасс се дръпнаха и оголиха два реда гнили зъби.
— Кое ще ни разколебае, джаг? Я питай господаря си той смее ли да ни предизвика?
Гетол изсумтя възмутено. В същия миг нещо го дръпна назад, лабиринтът го погълна и се затръшна. Въздухът се позавихри след внезапното изчезване на портала, но скоро се успокои.
— Очевидно не — отсече Бек Окан.
Брукалаян въздъхна, прибра меча си в ножницата и се обърна към тримата Хвърлячи на кости.
— Появата ви ме разочарова, господа.
— Това го разбираме, Смъртни мечо. Бяхте достоен противник, несъмнено. Но нашето издирване точно на този джагът наложи… прекъсването. Талантът му да се измъква е неоспорим, дотам, че да почне да служи на бог. Твоето презрение към Гуглата те прави наш ценен съратник.
— Макар и само за да усили шанса ви да се сбиете с този джагът — с гримаса отвърна Брукалаян.
— Безспорно.
— Значи се разбрахме.
— Да. Така изглежда поне.
Той изгледа недоволно трите същества, след което им обърна гръб.
— Според мен можем да приемем, че тази нощ Вестителят няма да се върне при нас. Простете ми за грубостта, господа, но желая отново да се усамотя.
Тримата Т’лан Имасс се поклониха учтиво и изчезнаха.
Брукалаян пристъпи до огнището, отново извади меча и бавно разбърка изстиналите въглени. Пламъчета заподскачаха отново и жарта се съживи. Капките и струите джагътска кръв по острието засъскаха и изгоряха.
Смъртният меч дълго се взира в огнището, ала въпреки разбулената сила на святото оръжие не видя нищо, освен пепелища.
Задъхано, пълзящо усилие, навън от непрогледния мрак. Разцъфващи взривове болка, като огнена стена зад очите му, тръпнещ екот на рани, раздиращи плътта — собствената му плът.
От устата му се изтръгна глух стон, стресна го и го върна в съзнание — лежеше свит върху някакви разпънати кожи. Преди това бе имало някакво движение, люшкане и друсане, и жулене, но това бе свършило. Отвори очи и видя, че лежи на сянка. Вляво от него се издигаше каменна стена, на една ръка разстояние. Миришеше на коне и на прах, а още по-близо — на кръв и пот.
Лъчите на утринното слънце къпеха каменния двор вдясно, очертаваха движещите се из него смътни фигури. Войници, коне, невъзможно огромни мършави вълци.
По камъните изстъргаха ботуши и сянката над него стана по-дълбока. Грънтъл примига и погледна нагоре.
Лицето на Стони беше изпито, оцапано със засъхнала кръв, косата й висеше на кичури и чорлава. Тя опря ръка на гърдите му.
— Стигнахме в Капустан — изхриптя гласът й.
Той успя да кимне.
— Грънтъл…
Болка изпълни очите му и студът го вкочани.
— Грънтъл… Харло е мъртъв. Те… оставиха го, затрупаха го с камъни. Оставиха го. А Неток… Неток, онова мило момче… с тези ококорени очи, толкова невинно. Дадох му мъжеството му, Грънтъл, поне това успях да направя. Мъртъв… изгубихме ги и двамата. — И си тръгна.
Появи се друго лице, непознато — на млада жена с шлем. Гледаше го мило.
— Вече сте в безопасност, сър — проговори тя с капънски акцент. — Бяхте изцерен със сила. Скърбя за загубите ви. Всички скърбим… Сивите мечове. Бъдете уверен, отмъстихме на демоните…
Грънтъл престана да слуша, очите му се извърнаха настрани и се взряха в синьото небе точно над него. „Видях те, Харло. Кучи сине. Хвърли се на пътя на онова същество, между двама ни. Видях, проклет да си.“
Тяло под камъни. Лице, покрито с мрак. Лице, което никога повече няма да се усмихне.
Нов глас.
— Капитане.
Грънтъл извърна глава. Думите с мъка се изтръгнаха от гърлото му.
— Свърши се, Керули. Доведохме те. Проклет да си до портата на Гуглата, махни се от очите ми.
Жрецът сведе глава, отдръпна се в мъглата на яростта му. Отдръпна се и вече го нямаше.
8.
Колкото по-жесток е светът, толкова по-пламенна е доблестта.
Костите образуваха хълмове. Простираха се във всички посоки. Хрущяха и се чупеха под тежките стъпки на Гетол, докато той се тътреше нагоре по склона. Кръвта вече се стичаше по-бавно по посеченото му лице. Не виждаше с едното око — гледецът беше затулен зад щръкналата розова плът, — но болката бе затъпяла и пулсираше глухо.