Уискиджак се изсмя.
— Всички ви е прибрал в кесията си, даже и сега! Гърчел се, а? Потял се? Всичко е илюзия.
— Круппе се огъва пред тези прозорливи наблюдения! Превива се, топи се, разпада се, става ломотещ глупак! — Замълча, наведе се и си събра печалбата. — Круппе е жаден. Дали е останало винце в онази мръсна кана, чуди се той? Но още повече се чуди Круппе какво ли е довело Корлат до входа на тази шатра в тази късна доба, когато всички тъй са изтощени от похода дневен неспирен?
Зеблото се дръпна настрана и жената Тайст Андий пристъпи вътре. Виолетовите й очи се спряха на Уискиджак.
— Командире, господарят ми моли за удоволствието от вашата компания.
Уискиджак вдигна вежди.
— Сега? Е, добре. Приемам поканата. — Надигна се бавно, щадейки болния си крак.
— Ще те разбера аз тебе — изръмжа Бързия Бен на Круппе.
— Круппе отрича съществуването на каквато и да било коварна сложност досежно своята персона, чародеецо угрижен. Простотата е сладката любовница на Круппе — в прелестен заговор с драгата му жена Истината, разбира се. Стар и верен е съюзът на тези тримцата…
Още говореше, когато Уискиджак излезе от шатрата и закрачи с Корлат към лагера на Тайст Андий. След малко командирът погледна жената до себе си.
— Мислех, че господарят ви вече си е заминал — не съм го виждал от няколко дни.
— Ще остане с нас известно време — каза Корлат. — Аномандър Рейк не понася много разните съвещания и други такива. Старата го информира за хода на нещата.
— В такъв случай съм любопитен — какво ли ще иска от мен?
Тя се усмихна.
— Това ще ви го каже господарят ни, командире.
Уискиджак замълча.
Шатрата на Рицаря на Мрак по нищо не се отличаваше от всички други в стана на Тайст Андий, без стража отпред и почти в средата на една от редиците, смътно осветена от единствения запален вътре фенер. Корлат спря пред платнището на входа.
— Ескортът ми беше дотук. Можете да влезете, командире.
Аномандър Рейк седеше на сгъваем походен стол с кожен гръб, изпънал напред дългите си крака. Срещу него беше поставен също такъв празен стол, с масичка помежду им, на която имаше гарафа вино и два бокала.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза Рицарят на Мрак. — Моля, настанете се удобно.
Уискиджак се намести в стола.
Рейк се наведе, напълни бокалите и подаде единия на командира.
— При подходяща перспектива — заговори Тайст Андий, — дори животът на един смъртен може да изглежда дълъг. Пълноценен. Това, над което разсъждавам в момента, е естеството на случайността. Мъже и жени, които, за известно време, се оказва, че вървят в кръг, по успоредни пътеки. Чиито животи се сближават, макар и за кратко, и този случаен контакт ги променя.
Уискиджак го гледаше с притворени очи. После каза:
— Не гледам на промяната като на някаква особена заплаха, милорд.
— Не милорд — просто Рейк. За вашия възглед, съгласен съм… в общи линии. Все пак тук властва напрежение, за което, сигурен съм, си давате сметка.
Малазанецът кимна.
Забулените очи на Рейк за миг блеснаха срещу Уискиджак, после небрежно се плъзнаха настрани.
— Тревоги. Събуждат се дълго обуздавани амбиции. Съперничества, стари и нови. Цялата тази ситуация сякаш по-скоро… разделя. Всеки от нас поотделно, от всички други. И все пак, ако го изтърпим, кроткото връщане на инстинкта отново взима думата и ни нашепва за… надежда. — Необикновените му очи отново потърсиха командира за миг, кратък като предишния.
Уискиджак вдиша бавно и тихо.
— Характерът на тази надежда?
— Инстинктите ми — в мига, в който животите се сближат — колкото и да е за кратко, — ми подсказват кой е достоен за доверие. Гъноуз Паран например. Първия път се срещнахме в равнината, недалече от тук. Оръжие на Опонн, на няколко мига от смъртта, в челюстите на Хрътките на Сенкотрон. Смъртен, всичко, което е преживял и изгубил, е изписано ясно в очите му. Жив или мъртъв, съдбата му нищо не значеше за мен. И все пак…
— Го харесахте.
Рейк се усмихна и отпи от виното.
— Да, точен извод.
Настъпи тишина, проточи се и двамата се гледаха дълго. Накрая Уискиджак бавно се изправи в стола си, най-сетне разбрал.
— Предполагам — отрони той, загледан в бокала си, — че Бързия Бен ви е изострил любопитството.
Аномандър Рейк килна глава.
— Естествено — отвърна той, с нотка на лека изненада и въпрос в гласа.
— Първия път го срещнах в Седемте града… в пустинята Рараку, по-точно — каза Уискиджак и се наведе да долее двата бокала, след което отново се отпусна в стола, преди да продължи. — Разказът ще е доста дълъг, тъй че се надявам да сте търпелив.