Спирането на Калам сякаш му струваше огромно усилие. Успя да обърне коня си и да срещне очите на Уискиджак.
— Адефон Делат, маг на Мийнас — сухо изхриптя гласът му и напуканите му устни се изкривиха в усмивка. — Никога не е бил кой знае какво, сър. Едва ли ще може да се защити.
Уискиджак не отвърна нищо. Зави покрай водача-убиец и спря пред магьосника.
— Един въпрос — прошепна магьосникът, но гласът му се разнесе над целия скалист амфитеатър.
— Какво?
— Кои, в името на Гуглата, сте вие?
Уискиджак вдигна учудено вежди.
— Има ли значение?
— Прекосихме цялата Рараку — каза магьосникът. — Отвъд тези скали е пътят, водещ за Г’данисбан. Гонихте ме през Святата пустиня… богове, никой човек не заслужава това. Дори аз!
— С теб имаше още единадесет, магьоснико.
Адефон Делат сви рамене.
— Аз бях най-младият. Най-здравият от всички. Но ето, че накрая дори и моето тяло се предаде. Повече не мога да продължа. — Тъмните му очи се загледаха над рамото на Уискиджак. — Командире, войниците ви…
— Какво?
— Станали са нещо повече… и по-малко. Вече не са онова, което бяха. Рараку, командире, е изгорила мостовете на миналото им, до един — нищо не е останало. — Взря се с почуда в очите на Уискиджак. — И те са ваши. В сърце и дух. Ваши са.
— Повече, отколкото си давате сметка — отвърна Уискиджак и повиши глас. — Хедж, Фидлър, готови ли сте?
— Да! — отвърнаха двамата едновременно.
Уискиджак забеляза напрежението, внезапно обзело магьосника, и се извърна в седлото. Калам седеше вкочанен на коня си на десетина крачки назад, от челото му се стичаше пот. Фидлър и Хедж бяха от двете му страни и малко по-назад, насочили арбалетите си в убиеца. Усмихнат, Уискиджак отново се обърна към Адефон Делат.
— Необичайна игра ми изиграхте двамата. Фидлър надуши тайната ви връзка — вкаменените лица, позите на телата, свитите пръсти — едно, три, две, колкото беше нужно, за да се довърши шифърът — това можехме да го прекратим още преди седмица, но вече бях станал… любопитен. Единадесет мага. След като първата ти е разкрила тайнственото си знание — знание, което не е могла да използва сама — е било само въпрос на сделка. Какъв избор са имали останалите? Смърт от ръката на Рараку… или от моята. Или… някакво избавление. Но избавление ли се оказа в края на краищата? Не вият ли душите им в теб, Адефон Делат? Не пищят ли, не искат ли да избягат от своя нов затвор? Но все пак съм удивен. Тази игра — играта на двама ви с Калам — за какво беше?
Илюзията за изтощение бавно се стопи и чародеят пред него се преобрази в млад мъж в цветущо здраве. Усмихна се с лека тъга.
— Воят… заглъхна донякъде. Дори един призрачен живот е по-добър от прегръдката на Гуглата, командире. Мисля, че постигнахме… равновесие, така да се каже.
— И сега сте едно гъмжило от невъобразими сили.
— Огромни. Признавам. Но сега нямам желание да ги използвам. Играта, която играхме ли, Уискиджак? Чисто оцеляване. В началото. Не мислехме, че ще успеем, честно казано. Смятахме, че Рараку рано или късно ще ви вземе — и предполагам, че в известен смисъл го е направила, макар и не по начина, който очаквах. В какво сте се превърнали, вие и войниците ви… — Той поклати глава.
— Това, в което сме се превърнали, е и ваше. Твое и на Калам.
Магьосникът бавно кимна.
— И затова е тази съдбоносна среща. Сър, двамата с Калам искаме да ви следваме оттук нататък. Стига да ни приемете.
Уискиджак изсумтя.
— Императорът ще ви вземе от мен.
— Само ако му кажете, командире.
— А Калам? — Уискиджак хвърли поглед през рамо към убиеца.
— Нокътят ще бъде… разочарован — избоботи чернокожият. — Толкова по-зле за Въслата.
Намръщен, Уискиджак огледа войниците си. Лицата им все едно че бяха изсечени от камък. Рота, събрана от армейските отрепки. Вече кораво, неустрашимо ядро.
— Богове, какво направихме?
Първото кърваво сражение на Подпалвачите на мостове се оказа възвръщането на Г’данисбан. Един маг, един убиец и седемдесет бойци пометоха бунтовническото укрепление с четиристотин пустинни воини и ги съкрушиха за една нощ.
Светлината на фенера беше изтляла, но през стените на шатрата прозираше раждащото се утро. Звуците на събуждащия се и подготвящ се за нов поход стан се надигаха бавно и изпълниха тишината, възцарила се след разказа на Уискиджак.
Аномандър Рейк въздъхна.
— Преместване на души.
— Да.
— Чувал съм за преместване на една душа — изпращането й в подготвен за това нов съсъд. Но да се преместят единадесет души — на единадесет мага — във вече заетото тяло на дванадесети… — Поклати невярващо глава. — Безочие, няма що. Сега разбирам защо Бързия Бен ме помоли да не бъркам повече в него. — Вдигна очи. — Но ето, че тази нощ вие го разкрихте. Не съм молил…