— Щеше да е нахално.
— Значи сте ме разбрали.
— Инстинкт. — Малазанецът се усмихна. — И аз се доверявам на своя, Аномандър Рейк.
Тайст Андий стана от стола си. Уискиджак — също.
— Бях впечатлен — каза Рейк, — когато решихте да защитите детето Силвърфокс.
— Аз също, когато решихте да спрете.
— Да — промърмори Рицарят на Мрак, извърна очи и леко се намръщи. — Загадката с херувим…
— Извинете?
Тайст Андий се усмихна.
— Спомних си за първата си среща с един човек… Круппе.
— Боя се, че този Круппе е загадка, за която не мога да дам никакъв отговор. Всъщност мисля, че тук всички ще се провалим.
— Може би сте прав, Уискиджак.
— Бързия Бен тръгва тази заран. Ще се присъедини към Паран и Мостоваците.
Рейк кимна.
— Ще се постарая да се държа на разстояние и да не го изнервям повече. — Тайст Андий протегна ръката си.
Двамата се стиснаха за китките.
— Току-що отмина една хубава вечер — каза Рейк.
Уискиджак се намръщи.
— Не ме бива много в сладкодумните и занимателни разкази, Рейк. Благодаря за търпението.
— Може би някоя друга вечер ще опитам да възстановим баланса. И аз имам няколко интересни истории.
— Сигурен съм, че имате — изсумтя Уискиджак.
Пуснаха ръцете си и командирът се обърна към изхода.
Рейк проговори зад него:
— Още нещо. Силвърфокс няма защо да се страхува от мен. Освен това ще дам на Каллор подходящите указания.
Уискиджак сведе за миг очи към земята, после промълви:
— Благодаря ви.
И излезе.
„Богове подземни, тази нощ си спечелих приятел. Кога за последен път съм се спъвал в такъв дар? Не помня. Дъх на Гуглата, не помня.“
Застанал на входа на шатрата, Аномандър Рейк гледаше куцукащия по пътеката възрастен мъж.
Зад гърба му издраскаха два ноктести крака.
— Господарю — измърмори Старата, — разумно ли беше?
— Какво имаш предвид? — попита той разсеяно.
— Висока е цената на приятелството с такива мимолетни същества — както сам можеш да потвърдиш от собствените си, трагични обикновено, спомени.
— Внимавай, дърто.
— Нима отричате истинността в словата ми, милорд?
— Краткостта е добродетел.
Великият гарван килна глава.
— Искрено наблюдение ли бе това? Мрачно предупреждение? Заплетена и най-злочеста мъдрост? Съмнявам се, че ще ми изясниш. Няма, нали? Нали? Ще ме оставиш да се чудя, да кълва безкрайно, покрусена от мъка! Свиня такава!
— Не надушваш ли мирис на леш във вятъра, скъпа? Аз да, кълна ти се. Защо не идеш да го подириш? Сега. Тутакси. А след като си напълниш корема, намери Каллор и ми го доведи.
Старата изграчи ядосано, подскочи, крилете й запляскаха бясно и я понесоха към небето.
— Корлат — промърмори Рейк. — Ела, моля те. — Обърна се рязко и влезе в шатрата. След няколко мига Корлат се появи. Рейк остана с лице към задното платнище.
— Господарю?
— Скоро ще си замина. Нужна ми е утехата на Силанна.
— Връщането ви ще я зарадва, господарю.
— Няколко дни отсъствие, не повече.
— Разбрано.
Рейк се обърна.
— Закриляй Силвърфокс.
— Радвам се да го чуя, господарю.
— И наблюдавайте тайно Каллор. В случай, че сгреши, повикай ме незабавно, но не се колебай цялата сила на Тайст Андий да се стовари върху него. В най-лошия случай ще видя как събират парчетата му.
— Цялата сила ли, господарю? Не сме го правили от дълго, много дълго време. Вярвате ли, че ще е необходимо, за да се унищожи Каллор?
— Не мога да съм сигурен, Корлат. Защо да рискуваме?
— Добре. Ще започна приготовления за сливането на лабиринтите ни.
— Виждам, че те безпокои все пак.
— Разполагаме с хиляда и сто Тайст Андий, милорд.
— Знам, Корлат.
— На Оковаването бяхме само четиридесет, но все пак унищожихме цялото селение на Сакатия бог — новороден, вярно. И все пак, господарю… Хиляда и сто… рискуваме да опустошим целия континент.
Очите на Рейк помръкнаха.
— Бих ви посъветвал за сдържаност, Корлат, ако се наложи заедно да освободите Куралд Галайн. Бруд няма да е доволен. Все пак, подозирам, че Каллор няма да направи нищо необмислено. Това са само предпазни мерки.
— Разбрано.
Той се обърна отново към стената на шатрата.
— Това е всичко засега, Корлат.
Мхаби сънуваше. Отново — след толкова време — се скиташе из тундрата, лишеи и мъх пращяха под нозете й, сух вятър я галеше в лицето, понесъл мириса на мъртъв лед. Крачеше без болка, не чуваше хрип в гърдите си, докато вдишваше хладния въздух. Съзнаваше, че се е върнала там, където се бе родила дъщеря й.