Резките станаха по-гъсти, знаците — по-многобройни и го принудиха да забави хода си още. Ставаше все по-трудно да намира по глината чисти места, на които да стъпва. Обвързващи магии — изчертани тук, на пода на владението на Гуглата, изшепнати рояци заклинания на силата.
На десетина крачки по-напред се виждаше някакъв малък окалян предмет, обкръжен с глифове. Бързия Бен се приближи и се намръщи още повече. Като останки от огън… пръчки и увити стръкове трева върху загаснало каменно огнище.
И тогава видя, че трепери.
„А, тези заклинания са за теб, мънико. Душицата ти е в капан. Някой е направил с теб същото, каквото аз на онзи маг, Хеърлок. Любопитно, няма що.“ Приближи се и бавно се наведе.
— Доста занемарен изглеждаш, приятел.
Малката като жълъд главичка се завъртя и рязко се дръпна.
— Смъртен! — изсъска странното същество на речта на баргастите. — Трябва да се каже на клановете! Не мога повече да продължа виж, преградите ме догониха, преградите затвориха паяжината — в капан съм!
— Това го виждам. От Белоликите ли си бил, шамане?
— И още съм!
— Избягал си от гробницата си — измъкнал си се от обвързващите заклинания на родствениците си, поне за известно време. Наистина ли вярваш, че ще се зарадват на връщането ти, Древни?
— Аз бях измъкнат от гробницата си, глупако! Ти отиваш при клановете — виждам го ясно в очите ти. Ще ти разкажа историята си, смъртни, та да разберат истината за всичко, което ще им кажеш, истинското си име ще ти дам…
— Дръзко предложение, Древни. Какво ще ми попречи да те подчиня на волята си?
Съществото трепна и изръмжа:
— Не би могъл да си по-лош от последните ми господари. Аз съм Таламандас, родом от Първия дом в Свързания клан. Първото дете, родено на тази земя — знаеш ли какво означава това, смъртни?
— Боя се, че не, Таламандас.
— Предишните ми господари — проклети некроманти — бяха пробили, смъртни, още малко оставаше да открият истинското ми име — пробили бяха, казвам ти, с бруталните си нокти, безразлични към болката. С името ми щяха да научат тайни, много отдавна забравени дори от моя народ. Знаеш ли значението на дърветата на могилите ни? Не, не знаеш. Да, те задържат душата, пречат й да тръгне да се скита, но защо?
— Дойдохме на тази земя от моретата, порехме просторната водна шир в еднодръвки — светът бе млад тогава, кръвта ни кипеше с тайните истини на миналото ни — продължи Таламандас. — Погледни лицата на баргастите, смъртни — не, погледни някой баргастки череп, оголен от кожа и мускул…
— Виждал съм… баргастки черепи — бавно отвърна Бързия Бен.
— Аха! А виждал ли си ги… съживени!
Магьосникът се намръщи.
— Не, но нещо подобно, по-дундесто — лицето леко по-очертано и…
— Леко, а? Леко? По-дундесто? Нищо чудно, ние не гладувахме никога, морето даваше. И освен това Тартено Тоблакай беше сред нас…
— Били сте Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата! Но тогава… ти и родствениците ви трябва да сте отхвърлили Ритуала…
— Отхвърлили? Не. Просто не можахме да дойдем навреме — гонитбата на джагъта ни принуди да тръгнем през моретата, да живеем сред ледници и гола ледена пустош. Изолирани от расата си сред по-древните народи — Тартено — се променихме… а далечните ни родственици — не. Смъртни, всеки път, щом земята се окажеше достатъчно щедра да ни даде потомство, ние заравяхме еднодръвките си — завинаги. От това се роди обичаят с дърветата на могилите ни — макар че никой от расата ми не го помни. Толкова отдавна беше.
— Ще ми разкажеш историята си, Таламандас. Но първо ми отговори следното. Какво би направил… ако те освободя от този капан?
— Не можеш.
— Това не е отговор.
— Е, добре, макар че е безсмислено. Бих се опитал да освободя Първите фамилии — да, ние сме духове сега, почитани от живите кланове. Но древната магия, която ни е обвързала, ни е запазила деца в много отношения. С добри намерения, ала си е проклятие, въпреки това. Трябва да бъдем освободени. Да израстем до пълната си сила…
— Да се възвисите до истински богове — прошепна Бързия Бен, зяпнал окаяната фигурка от треви и клонки.
— Баргастите отказват да се променят, днешните живи са като всички живели някога. Поколение след поколение. Расата ни умира, смъртни. Загниваме отвътре. Защото на предците не им е дадено да наставляват истински, не им е дадено да съзреят до пълната си мощ — нашата мощ. Та да отговоря на въпроса ти, смъртни — бих спасил живите баргасти, ако можех.
— Кажи ми, Таламандас — попита Бързия Бен. — Оцеляването право ли е, или привилегия?
— Второто, смъртни. Второто. И трябва да се заслужи. Дано да имат този шанс. Желая го за целия си народ — дано да имат шанс.