Изведнъж примига, забелязал, че лейди Енви отново крачи до рамото му.
— Туул да не би да каза нещо погрешно? — попита я той.
Тя сбърчи нос с отвращение.
— Никога ли не си се чудил за какво мислят немрящите, Ток-младши?
— Не. Всъщност дори не помня да съм се замислял по въпроса, лейди.
— Те някога са имали богове, знаеш ли.
Той я изгледа.
— О?
— Е. Духове, да речем. Земя и скали, дърво и звяр, слънце и звезди, рога, кости и кръв…
— Да, лейди, да. Схванах насоката.
— Прекъсването ви беше изключително невъзпитано, младежо — да не би да сте типичен за поколението си? Ако е така, значи светът наистина се срива на спирала към Бездната. Духове, казах. Всичко вече е изчезнало. Останало е само прах. Имасс са надживели собствените си божества. Трудно е да си го представиш, но те са безбожници в пълния смисъл на тази дума, Ток-младши. Вярата… вече е пепелища. Отговори ми на следното, скъпи: представяш ли си по някакъв начин съществуването си след смъртта?
Той изсумтя.
— Портата на Гуглата ли? Всъщност избягвам да мисля за това. Какъв е смисълът? Умираме и душата ни преминава. Предполагам, че Гуглата или някой от слугите му решава какво да прави после с нея, ако изобщо правят нещо.
Очите й блеснаха.
— Ако изобщо правят нещо. Да.
Полазиха го студени тръпки.
— Какво би направил — попита лейди Енви, — ако знаеше, че Гуглата не прави с душата ти нищо? Че я оставя да се скита, изгубена във вечността, без никакво предопределение? Че съществува без никаква надежда, без мечти?
— Истината ли говорите? Със сигурност ли знаете това? Или просто ме провокирате?
— Разбира се, че те провокирам, скъпи. Как бих могла да знам нещо за древното владение на Гуглата? Но пък от друга страна, помисли за физическите прояви на това селение — гробищата в градовете ви, запустелите и забравени могили — не са места, приканващи към весели празненства, нали? Помисли за множеството святи празници на Гуглата. Рояците мухи, покритите с кръв негови послушници, граченето на врани и лицата, зацапани от пепелта на кладите — за теб не знам, но нищо забавно не виждам в това, нали?
— Не можем ли да изберем друга тема за разговор, лейди Енви? Точно тази едва ли ще ми повдигне духа.
— Просто разсъждавах за Т’лан Имасс.
„Нима? О… да.“ Ток въздъхна.
— Те воюват с Джагът, лейди. Това е тяхната цел и явно е достатъчна, за да ги крепи. Склонен съм да допусна, че нямат кой знае каква нужда от духове или богове, или от вяра дори. Те съществуват, за да водят своята война, и докато на този свят все още има поне един жив джаг…
— А има ли? Все още жив, в смисъл?
— Откъде да знам? Питайте Туул.
— Питах го.
— Е, и?
— Е, и. И той не знае.
Ток залитна, спря се и я зяпна. После зяпна крачещия напред Т’лан Имасс.
— Той не знае?!
— Точно така, Ток-младши. Е, как си обясняваш това? Той не можа да намери отговор.
— А ако войната е свършила? Какво следва за Т’лан Имасс?
Той помисли, после колебливо каза:
— Втори ритуал на Събирането?
— Хм…
— Край? Край за Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата!
— И нито един дух, който да прегърне и утеши всички тези уморени, толкова уморени души…
„Край. Край. Богове, може и да е права.“ Зяпна стъписан широкия, покрит с козина гръб на Туул, смазан от тъга. Огромна, неизлечима тъга.
— Възможно е да грешите.
— Възможно е — съгласи се вежливо тя. — А ти смяташ ли, че греша, Ток-младши?
Той кимна.
— Защо?
„Защо? Нечовешки същества, обречени на геноцид. Брутален, гибелен, неумолим. Безмилостен до безумие.“ Посочи с брадичка Т’лан Имасс пред тях и каза:
— Защото е мой приятел, лейди Енви.
Не говореха тихо и Туул се обърна. Очните ями под изпъкналото чело за миг сякаш се приковаха в малазанеца. После главата отново се обърна напред.
— Призовникът на този Сбор — бавно заговори лейди Енви — е с вашата малазанска наказателна армия, Ток-младши. Ще се слеем с тях в самия Панион Домин. Ние, те и оцелелите кланове на Т’лан Имасс. Ще има многобройни и кървави сражения, несъмнено. Съкрушаването на една империя никога не е лесно. Аз поне би трябвало да го знам, съкрушила съм няколко.
Той я зяпна, но си замълча. Тя се усмихна.
— Уви, те ще настъпят от север, докато ние подхождаме от юг. Пътят ни наистина ще е пълен с преживявания.
— Признавам, че съм се замислял по въпроса — каза Ток. — Как по-точно ще успеем да преминем през такава враждебна, пълна с фанатици територия?
— Много просто — ще си проправим път, скъпи.
„Богове, ако остана тук, съм мъртъв.“