— Стига думи, Ейрал Файъл.
Братята стояха около падналия К’Чаин Че’Малле. Лейди Енви беше вече при тях, беше се навела и оглеждаше трупа на чудовището.
Туул закрачи решително и твърдо нагоре; Ток го последва, изпълнен със страх.
Сену ги забеляза първи. Бавно прибра мечовете си и отстъпи. Миг по-късно Турули направи същото. Мок бавно се обърна срещу Т’лан Имасс.
— Кълна се в бездната! — възкликна лейди Енви и се намръщи. — Не сега. — И махна с ръка.
Мок рухна на земята, а Туул залитна и спря. После изхриптя:
— Събудете го, лейди.
— Няма. Сену, Турули, пригответе носилка за брат си. Можете да го влачите.
— Лейди…
— Не говоря на теб, Туул. — И за да подчертае думите си, му обърна гръб и скръсти ръце.
След дълго мълчание Първият меч най-сетне прибра оръжието си.
— Не може да спи вечно, лейди Енви. Само отлагате неизбежното.
Тя не му отвърна.
Ток вдиша дълбоко и въздъхна:
— Каква чудесна жена.
Тя го чу и се обърна със съсипваща сърцето усмивка.
— О, благодаря!
— Ама това не беше… — почна той и млъкна.
Веждите й се сбраха.
— Моля?
— Нищо.
„Богове, нищо!“
Носилката беше от ремъци, кожа и две копия, които лейди Енви намери кой знае откъде. Сложиха Третия в нея и Сену и Турули я повлякоха. Явно бяха възбудени от неочаквания обрат, но, както се увери Ток — а несъмнено и неговият приятел Т’лан Имасс, — нямаше да се опълчат на волята на дамата.
Привечер се изкачиха на рида. Откъм север идеха дъждовни облаци и затулиха планините. Захладня.
Граница беше маркирана с дълга редица каменни грамади, минаваща по билото. Тук-там се мяркаха отдавна изоставени постройки, ниските каменни стени без хоросан намекваха за някогашни по-цветущи времена. Пътеки, покрити с плочи и обрасли с трева, кръстосваха земята пред тях. Хълмовете отстъпваха пред широка плитка долина, обрасла с дървета в ниското, през която на север лъкатушеше поток. В коритото на долината се виждаха няколко ниски фермерски къщи, около брода бяха струпани още няколко. Овци и добитък не се мяркаха, от комините също не струеше дим и това придаваше на идиличната гледка донякъде злокобен вид.
При все това преминаването от голата равнина в зелени пасища и признаци за човешка дейност доста стъписа Ток-младши. Той си даде сметка, с тъпо и смътно безпокойство, че е привикнал с пустотата на равнината, наричана от илайните Ламатат. Липсата на хора — извън неговата група… чуждите — беше смалила донякъде онова напрежение, което, чак сега го разбра, го беше съпътствало цял живот. „Навярно живота на всеки от нас. Непознатите лица, преценяващият поглед, всички сетива — впрегнати в усилието да се разгадае непознатото. Естественото усилие на всяко общество. На всички ли ни е присъщо това желание да останем невидими, незабелязани? Това ли оправдава сдържаността ни — да не би другите да забележат действията ни?“
— Изглеждаш ми замислен, скъпи — каза лейди Енви.
Той сви рамене.
— Не сме много… дискретни, нали? Групата ни. Маскирани воини, гигантски вълк, куче… и Т’лан Имасс…
Туул спря и се обърна към тях.
— Аз ще се направя невидим. Веднага.
— Като се разпаднеш на прах, какъвто навик имаш — попита го Ток, — в лабиринта си Телланн ли влизаш?
— Не. Просто се връщам към онова, което трябваше да съм, ако не беше станал Ритуалът. Неразумно би било да си служа с Телланн в този Домин, Ток-младши. Но ще съм наблизо. И нащрек.
Ток изсумтя.
— Вече бях свикнал да ми се мяркаш пред окото. В плът, искам да кажа. — И се намръщи. — Така да се каже.
Т’лан Имасс сви рамене и изтече в прашна струя.
— Има други решения — заяви лейди Енви — по отношение на кучешките ни спътници. Гледай. — Пристъпи към Баалджаг. — Е, паленцето ми, в този вид си доста… притесняваща. Дали да не те направим по-мъничка?
Аят не помръдна, само я изгледа как протегна ръка и допря пръст до челото й.
Докато Ток примигне, Баалджаг от висока и изгърбена се стопи до най-обикновено куче с размерите на Гарат. Усмихната, лейди Енви погледна на юг.
— Жълтите вълци продължават да вървят след нас — много са любопитни, — но едва ли ще ни приближат, след като вече сме между хора. Уви, колкото до сегюле с ръста на малки дечица, това едва ли ще доведе до кой знае каква анонимност, не би ли се съгласил с мен, Ток-младши?
Малазанецът се опита да си представи за миг две малки сеещи смърт „дечица“ и въображението му даде заден ход.
— Ъъъ… не. В смисъл, да. Съгласен съм.
— Онова бродче долу — продължи тя — ще ни предложи малка проверка как реагират местните на сегюле. Ако се наложат още илюзорни настройки за милата ни група, ще ги приложим по-късно. С което покрих всички съображения, нали, мили?