— Да — изръмжа той неохотно. — Предполагам.
— Бродът може да ни предложи и нещо като хан.
— Не бих разчитал на това. Тези търговски пътища не са използвани от години.
— Колко нецивилизовано! Е, дали да не слезем долу все пак?
Когато стигнаха до първата от запуснатите порутени постройки на селцето, първите капки дъжд запляскаха по каменната пътека. Личеше, че някога това е било хан, с конюшня и широк двор за разпрягане на търговските коли, но сега беше празен и отчасти срутен, вътрешността му бе изложена на стихиите. Тухлените пещи бяха обрасли с трева и тръни.
Зад изоставения хан имаше още три малки сгради. Ковачница и сарачница, и служебната сграда за събиране на десятъка. Всичко — безжизнено. Единствената постройка с някакви признаци, че е поддържана, се намираше от другата страна на плиткия брод. Беше оградена с висок зид, с масивни дървени врати под каменна арка; от самата постройка се виждаше само пирамидалният връх, покрит с листове лъскава мед.
— Мисля, че е храм — измърмори Ток, спрял по средата на единствената улица на селцето и присвил очи към сградата оттатък потока.
— Несъмнено — отвърна лейди Енви. — И обитателите й знаят за нас.
Той я погледна накриво.
— Как така знаят?
Тя сви рамене.
— Ние сме чужденци от Ламатат — един жрец вътре притежава силата да души наоколо, но беше подведен лесно. Забравяш… — усмихна му се, — че цели поколения съм усъвършенствала безвредната си персона.
„Безвредна? Дъх на Гуглата, толкова ли си гадна?“
— Жрецът ми е в ръцете, скъпи, и нищо не подозира, разбира се. Всъщност съм убедена, че ако помолим, ще намерят място да ни настанят. Ела с мен.
Ток се повлече след нея.
— Да ни настанят? Да не сте си изгубили ума, лейди?
— Шшт, миличък. В момента съм миролюбиво настроена. Не искаш да се ядосам, нали?
— Не. В никакъв случай. Все пак, лейди Енви, този риск, който…
— Глупости! Трябва да се научиш да ми имаш вяра, Ток-младши. — Тя го прегърна през кръста и го придърпа към себе си. — Върви плътно до мен, скъпичък. Виж, не е ли хубаво така? Лекият допир на бедрата ни, тази внезапна близост, която кара сърцето да затупти… Влагата на дъжда, също като влагата на…
— Да, да, лейди! Без повече подробности, моля, че вървенето ми ще се позатрудни.
Тя се изсмя.
— Вярвам, че най-после успях да те омая, обич моя. И вече се чудя по кой ли път да те поведа. Такъв богат избор! Колко възбуждащо. Кажи ми — смяташ ли, че съм жестока, Ток-младши?
Ток се мъчеше да гледа само храма.
Нагазиха в потока, студената вода кръжеше на малки въртопи до глезените им, но не по-високо.
— Да — отвърна той най-сетне.
— Мога да бъда. Всъщност обикновено съм. Подозирам, че вече го знаеш. Но знаеш ли, желанието ти да се съпротивляваш ми е симпатично. Какво ни очаква според теб?
— Не знам. Е, стигнахме. Да почукаме ли?
Лейди Енви въздъхна.
— Чух стъпки.
Вратата се открехна със скърцане и на прага излезе гол съсухрен мъж на неопределена възраст, светлокож, с обръсната глава и вежди. Воднистите му очи се спряха на дамата.
— Добре дошла, госпожо — каза мъжът. — Моля, влезте. Панион Домин поднася гостоприемството си — очите му пробягаха покрай нея, за да обхванат вълчицата, кучето, а после и сегюле, — на вас и вашите спътници.
Лейди Енви хвърли неразгадаем поглед на Ток и последва жреца.
Горещият влажен въздух в двора беше изпълнен с воня на гнило и щом видя източника на миризмата, малазанецът излезе от сянката на портата. По вътрешните стени на големи железни куки, стърчащи под гръдната кост, бяха окачени десетки тела. Стъпалата им се полюшваха на една ръка над земята. Каменният зид зад тях беше оплескан с жълто и тъмночервено. Безоките глави бяха провиснали надолу и дъждовната вода се стичаше по сплъстените кичури.
Щом забеляза накъде е насочено вниманието на гостите, жрецът огледа труповете с лека усмивка.
— Селяните ни ги докараха. След като строежът на храма приключи, им се плати. Тук са като напомняне за милостта на нашия Господар.
— Доста странен вариант на милост — измърмори Ток и преглътна, за да не повърне.
— С времето сам ще я разберете — отвърна жрецът. — Заповядайте. Храната е готова. Сиърдомин Калт — главният жрец на този храм — ви очаква в залата за гости.
— Колко мило. Доста необичайна архитектура има този ваш храм.
Ток измести погледа си от убитите селяни и загледа извисяващата се пред тях сграда. Пирамидалната форма продължаваше до земята, медната обшивка се нарушаваше само от десетина прозореца горе, покрити с тънък розов кварцит. Входът представляваше тесен, но висок портал, ограден с четири огромни камъка — широк праг отдолу, два тънки менхира отстрани и каменен трегер отгоре. Коридорът зад него беше три разкрача широк.