— А, но те са нещо повече от прости слуги, сиърдомин. Всъщност те са емисари. Кажете ми, моля, запознат ли сте какво представляват сегюле?
Калт изгледа замислено мълчаливите воини при входа.
— Островният народ… който избива всички наши монаси. И ни подкани да им обявим война и да изградим нашественически флот. Наглостта жъне своята награда, както ще се уверите. В края на краищата, едно е да избиваш невъоръжени жреци… Десет хиляди сиърдомини ще се оправят лесно със сегюле. Е, добре — въздъхна той, — тези емисари да не би да са дошли тук, за да помолят за прошка?
— О, не — заяви лейди Енви. — Дошли са, за да…
Ръката на Ток се стрелна и я стисна под мишницата. Изненадана, тя се обърна към него.
— Лейди — промълви той, след което се обърна към Калт. — Дошли са, за да занесат съобщение на Пророка на Панион. Лично.
— Определено може да се каже и така — отбеляза сухо Енви.
Ток отдръпна ръката си, отпусна се и зачака сърцето му да престане да бие като чук в гърдите.
— Такава аудиенция налага няколко предварителни условия — каза Калт, без да откъсва очи от сегюле. — Невъоръжени. Без маски. Сигурно и други — но не аз ще реша това. — Погледът му отново се върна на дамата. — Но как е възможно тези емисари да са ваши слуги?
— Малки женски хитрини — отвърна тя с бегла усмивка.
Сиърдоминът видимо трепна.
„Е, да, знам какво е. Сърцето ти току-що стана на вода. Мъчиш се да не се проснеш в краката й. Да, стиснат си за гърлото, приклещен си и риташ безпомощно…“
Калт се окашля.
— Сега ще ви оставя да си отдъхнете. Спалните ви са приготвени. Монахът, който ви посрещна, ще ви отведе. Благодаря ви за тази изключително поучителна беседа. — Стана, взе си брадвата от стената и излезе през вътрешния вход.
След като вратата се затвори, Ток изпръхтя:
— Поучителна? Шега ли беше това?
— Хайде, хапни, любов моя. Пълно и доволно коремче… преди да си получим наградата.
Ток се задави с глътката вино, закашля се безпомощно, после я погледна с насълзени очи.
— Награда ли?
— За теб и мен, да. Подозирам, че на сегюле ще им предложат подходящ ескорт или нещо такова. Баалджаг и Гарат ще бъдат изкормени, естествено. Я опитай от това, вкусничко е. До съмване, предполагам, огънят в жилите ни ще е охладнял, за да посрещнем изгрева или нещо също толкова патетично. Но пък от друга страна, можем да прегърнем вярата — мислиш ли, че бихме могли да го убедим? Интересно, що за плод е това? Вкусът му е като на войнишка партенка. Не мисля — той е взел решението си, разбираш ли.
— А вие му помогнахте, лейди.
— Нима? — Замълча замислена за миг, после посегна за резенче хляб. — Представа нямам как. Вярно, бях раздразнена. Забелязвал ли си изобщо как езикът понякога може да се изкриви така, че да маскира бруталността? Ах, хрумна ми една мисъл! Погледни тези сегюле — маскирани са, да, но говорят искрено и откровено, нали? Дали няма нещо в това според теб? Нашите плътски, ковки лица са опитни в измамата — много по-лукава маска от тази, която носят братята там. Още винце? Чудесно е. Гредфаланско? Не бях чувала за него. Сегюле показват само очите си, лишени от изражението, което ги обкръжава, но все пак — портали към душата. Забележително. Чудно, кой ли е основал този обичай и защо.
— Лейди, моля ви — прекъсна я Ток. — Ако те се канят да ни убият…
— Намеренията са без значение, скъпи. Този мед има вкус на детелина. Чудесно. Между другото, стените около нас общо взето са кухи, но не и празни. Ще бъдеш ли така добър да занесеш тези плата с месо на паленцата ми? Благодаря ти, много си мил.
— Добре — изръмжа Ток. — Значи те вече знаят, че ние знаем. Сега какво?
— Ами, за теб не знам, но аз лично съм адски изморена. Искрено се надявам леглата да са меки. Как мислиш, панионците интересуват ли се от водопроводи?
— Никой не се интересува от водопроводи, лейди Енви, но съм сигурен, че са уредили нещо.
— Е, похапнахме! Къде ли е бедничкото ни монахче?
Страничната врата се отвори и мършавият се появи.
— Какво необикновено съвпадение. Благодарим на господаря ти за вкусната вечеря, боязливко, и моля да ни заведеш в отредените ни покои.
Монахът се поклони и махна с ръка.
— Моля след мен, почетни гости. Уви, животинчетата ще трябва да останат навън на двора.
— Естествено.
Мъжът се поклони отново.
Лейди Енви махна с пръстите на тънката си ръка и Баалджаг и Гарат изскочиха навън.
— Добре са дресирани — промърмори монахът.
— Представа си нямате колко добре.
Спалните бяха по дължината на едната стена — малки квадратни стаи с нисък таван, без никакви мебели освен един тесен нар с кожена постеля и запален фенер на лавицата на едната стена. В другия край на коридора имаше обща баня — подът бе покрит с плочки, хлътнали тук-там, и водата, хладна и чиста се събираше по него на локвички.