Ток остави умивалнята на дамата, влезе в спалнята си и смъкна с въздишка пътната си торба. Нервите му вече бяха скъсани, а да слуша мелодичното пеене на Енви не помагаше никак. Метна се на нара. „Да спя? Невъзможно. Тези кучи синове вече точат ножовете си, готвят се да ни дадат наградата. Скоро ще им прегърнем вярата, а лицето й е смърт…“
Очите му се отвориха рязко от внезапен, смразяващ кръвта писък. Беше тъмно — фенерите или бяха изгаснали, или ги бяха прибрали. Ток разбра, че в края на краищата е заспал — най-вероятно от заклинание. Писъкът се чу отново и завърши с глухо гъргорене.
По коридора пред стаята му изчаткаха нокти.
Плувнал в пот и разтреперан, Ток-младши се измъкна от леглото. Извади обсидиановата кама с широкото острие, която му беше направил Туул, стисна увитата й с кожа дръжка в дясната си ръка, а с лявата измъкна от канията железния си нож.
„Нокти. Или е някой соултейкън… или Баалджаг и Гарат са ни дошли на гости.“ Помоли се наум дано да е второто.
Някъде наблизо рухна стена, чу се трясък на съборена зидария. Хленч, после — пукот на кости, някой изскимтя. Шум от влачене на тяло, точно пред вратата му, и Ток се присви, ножовете трепереха в ръцете му.
„Тъмно. Какво да правя, в името на Гуглата? Нищо не виждам.“
Вратата се пръсна от сблъсъка с някакво грамадно тяло и се срина навътре… под тежестта на един гол труп, смътно осветен от горящия в коридора фенер.
След него вътре надникна масивна глава с лъскави черни очи.
Ток въздъхна треперливо.
— Баалджаг. Пораснала си, откакто те видях последния път.
Аят постоя за миг, докато го познае, после закрачи по коридора. Ток изчака цялото туловище на вълчицата да мине пред очите му и я последва.
Коридорът се беше превърнал в кланица. Срината зидария, съборени нарове и късове плът навсякъде. Стените бяха оплескани с кръв и жлъчка. „Богове, съборила е каменни стени, една ръка дебели? Как?“
Навела глава и с чаткащи по каменния под нокти, Баалджаг пристъпваше наежена към банята. Ток предпазливо тръгна след нея.
Но преди да стигнат дотам, от един страничен проход се появи друг звяр, с тъмна сиво-черна козина и по-дребен от Баалджаг. Светналите като въглени очи на широката, оцапана с кръв муцуна се спряха на Ток.
„Гарат?“
Раменете на кучето бяха покрити с бял прах. То се дръпна да направи път на Баалджаг.
— Гарат — промърмори Ток само на педя от големите окървавени челюсти. — Какво ли е имало в онези мръвки от бедерин?
Милото кученце го нямаше вече. Гарат се беше превърнал в хладен убиец. Смърт бушуваше в облещените му очи.
Звярът остави Ток да мине, после се обърна и се изниза, откъдето беше дошъл.
Няколкото горящи свещи на отсрещната стена осветяваха банята. Баалджаг наведе муцуна към плочите на пода и тръгна през локвите. Капещата вода беше яркочервена и димеше. През гъстата пара Ток видя четири трупа, всички с броня — лежаха в локвите. Нямаше как да е сигурен, но реши, че са се сварили живи.
Опря се на стената и след няколко разтърсващи спазъма избълва вечерята, която сиърдоминът им беше предложил така любезно.
Трясък разтърси пода под краката му. „Гарат продължава неумолимия си лов. О, жалки кучи синове, не поканихте подходящи гости в храма си…“
— А, тук ли си бил?
Гаденето не му беше минало още. Обърна се и видя на прага лейди Енви, облечена в бялата си нощница без нито едно петънце, с прибрана и стегната на тила черна коса.
— Тази броня се оказа фатално тежка, уви — каза тя със съжаление, като погледна труповете в локвите, а после — по-ведро: — О, добре! Хайде, идвайте! Сену и Турули трябва да са приключили със сиърдомините.
— Повече от един ли са? — попита слисано Ток.
— Двайсетина някъде бяха. Калт им беше началникът, освен че беше висшият жрец на този храм. Воини-жреци — нещастна комбинация. Хайде, скъпи, връщай се в стаята си. Трябва да си събереш багажа. Чакаме се на двора.
И се обърна.
Ток вдиша треперливо и попита:
— Туул появи ли се за това?
— Не съм го виждала. Все едно, нямаше нужда от него. Справихме се сами.
— И аз съм хъркал през цялото време като глупак?
— Баалджаг те пазеше, мили. Беше уморен, нали? А, ето ти я стаята. Прибирай си нещата. Гарат се кани да разруши този храм…
— Хм — изсумтя Ток. — Гарат…
— Още не сте се събудили, нали, младежо? Можем да обсъдим тези неща и по-късно.
— Разбира се — изръмжа той и влезе в стаята си. — Разбира се, че можем.