Според описанието на Туист баргастите се бяха събрали в някаква долина на четири левги на север. Щяха да стигнат преди залез, ако всичко вървеше добре.
Крачещият до нея Бързак изведнъж спря и изпъшка. Ефрейторката се обърна и видя показалите се от земята десетки кални ръце, стиснали го за краката — земята сякаш бе кипнала под ботушите на Бързия Бен. Започнаха да го теглят надолу, костеливите пръсти се впиваха в краката му, дърпаха, чворести ръце се показваха до лактите и се увиваха около съпротивляващото се тяло на мага.
— Бързак! — изрева Пикър и се хвърли към него. Той протегна ръце към нея — на лицето му беше изписано удивление, а земята се надигна до кръста му. Разнесоха се смаяни викове, другите затичаха към тях. Пикър го хвана през кръста.
Земята изригна до гърдите му. Появиха се още ръце, сграбчиха Бързия Бен за дясното рамо и го повлякоха надолу.
Той поклати глава.
— Пусни ме, ефрейтор…
— Ти си луд…
— Не и ако не ми откъснеш ръката… — Дясното му рамо се скри под разронената почва.
Спиндъл се хвърли към тях и ръката му се уви около врата на Бързия Бен.
— Пусни го! — изрева Пикър и пусна ръката на магьосника.
Спиндъл я зяпна.
— Какво?
— Пусни го, проклет да си!
Отдельонният маг пусна Бързия Бен, дръпна се и изруга. Анци скочи между тях с късата походна лопата в ръце. Главата на Бързия Бен вече изчезваше под земята. Разхвърча се пръст.
— Спри, сержант — сопна се Пикър. — Ще му счупиш проклетата глава.
Сержантът я зяпна и отскочи, все едно че беше стъпил върху гореща жар.
— Гуглата да ме вземе дано! — Вдигна лопатата и я огледа. — Не виждам кръв! Някой да вижда кръв? Или… богове!… Коса! Коса ли е това? О, Кралице на сънищата…
— Не е коса — изръмжа Спиндъл, дръпна лопатата от ръцете му и я огледа. — Това са корени, тъпако! Те го взеха. Те взеха Бързия Бен.
— Кой?
— Баргастките духове. Цяла орда са. Хванаха ни в засада!
— Защо не взеха и теб тогава? — попита ефрейторката.
— Сигурно защото не съм толкова опасен. Поне… — Огледа се. — Поне така се надявам. Обаче ще се разкарам от тоя проклет хълм!
Хвърли лопатата и хукна надолу.
— Хедж, дръж го под око, чу ли?
Сапьорът с подутото лице кимна и се затътри след Спиндъл.
— Какво ще правим сега? — изсъска Анци и мустаците му заподскачаха.
— Изчакваме една-две камбани и ако магьосникът не изпълзи от земята, продължаваме.
Сините очи на сержанта се ококориха.
— Ще го оставим тук?
— Освен ако не я разкопаем тая проклета могила. Все едно, няма да го намерим — издърпали са го в лабиринта си. Хем е тук, хем не е, ако ме разбираш. Спиндъл може да поразрови, като се стегне малко.
— Знаех си, че Бързия Бен си е голяма беля — измърмори Анци. — На магове за нищо не можеш да разчиташ. Права си — какъв смисъл има да киснем тука? Бездруго никаква полза няма от тях. Давай да прибираме багажа и да тръгваме.
— Няма да навреди, ако поизчакаме — отвърна Пикър.
— Е, може и да си права.
Тя го изгледа накриво и въздъхна.
— Няма да е зле и да хапнем нещо. Можеш да ни спретнеш нещо по-специално, сержант.
— Имам сушени фурми и хлебен плод, и малко пушени пиявици, купих ги от пазара южно от Пейл.
Пикър потръпна.
— Добре звучи.
Анци се ухили.
„Богове. Изтървал си му края, сержант. А аз? Спомена за фурми и пиявици и устата ми се напълни със слюнка.“
Лодките с високи носове гниеха в блатото — десетки и десетки. Вързопи с продоволствие лежаха наоколо на малки купчини, покрити с плесен, жабуняк и гъби. Светлината беше бледа, смътно жълта. Бързия Бен, покрит с лепкава тиня, се надигна бавно, изплю мръсната вода от устата си, изправи се и се огледа.
Нападателите му не се виждаха. Въз въздуха лениво летяха насекоми. Квакаха жаби и отвсякъде капеше вода. Във въздуха се долавяше смътната миризма на сол. „Попаднал съм в отдавна мъртъв лабиринт, изгнил от загубата на човешка памет. Живите баргасти не знаят нищо за това място, но тъкмо тук идват мъртвите им… стига да могат да стигнат толкова далече.“
— Е, добре — каза той високо. Гласът му прозвуча странно приглушено в гъстия, вмирисан на плесен въздух. — Тук съм. Какво искате?
Мъглите се раздвижиха и Бен застана нащрек. Появиха се силуети — прииждаха към него предпазливо, нагазили до колене в кипналите черни води. Магьосникът присви очи. Тези същества не приличаха на баргастите, познати му от селението на смъртните. Бяха по-набити, с по-широки рамене, с едри и здрави кости, по-скоро приличаха на смесица от Имасс и Тоблакай. „Богове, колко ли древно трябва да е това място?“ Под изпъкналите буцести чела блестяха малки очи. Черни кожени ивици покриваха изпъкналите скули, вързани за малки кости под брадичките. Черната коса висеше на груби плитки, разделена по средата. Мъжете и жените, които бавно се приближаваха към Бързия Бен, бяха облечени в дрехи от тюленова кожа, украсени с кости, рога и раковини. На бедрата им висяха дълги тънки ножове. Някои от мъжете носеха остри копия, направени като че ли изцяло от кост.