Една по-дребна фигура притича до изгнилия кедров пън точно пред Бързия Бен — вързоп с формата на човек, от пръчки и трева, и с глава като жълъд.
Магьосникът кимна.
— Таламандас. Мислех, че се връщаш при Белоликите.
— И се върнах, магьоснико. Благодарение единствено на благоразумието ти.
— Странен начин да изразиш благодарността си, древни. — Бързия Бен се огледа. — Къде сме?
— На мястото на първия десант. Тук са воините, които не доживяха края на това пътешествие. Флотата ни беше огромна, ала когато пътят свърши, половината лодки бяха пълни с трупове. Бяхме прекосили океана в непрестанни битки.
— А къде отиват сега мъртвите баргасти?
— Навсякъде и никъде. Изгубени са. Магьоснико, вашият воин уби шампиона на Хъмбръл Тор. Духовете вдишаха и затаиха дъх, защото човекът ви все още може да умре.
Бързия Бен потръпна, помълча и промълви:
— И ако умре?
— Вашите войници ще загинат. Хъмбръл Тор няма избор. Иначе го очаква гражданска война. Самите духове ще се разединят. Вие ще се превърнете в повод разногласията да се разсеят, но ще предизвикате още по-големи. Но не заради това те доведох тук. — Стикснерът махна с ръчичка към струпалите се около него привидения. — Това са воините. Армията. Нашите… главатари не са между нас. Духовете основатели отдавна са се изгубили. Едно дете на Хъмбръл Тор ги намери. Намери ги и ти!
— Има проблем.
Таламандас се приведе унило.
— Да. Има. Те са заклещени… в град Капустан.
Последствията бавно се наместиха в ума на магьосника.
— Хъмбръл Тор знае ли?
— Не. Шаманите му го заблудиха. Най-древните духове не са желани. Допускат се само младите, защото те не притежават голяма сила. Техният дар е утехата, а утехата значи много за баргастите. Не винаги е било така. Виждаш пред себе си един разделен пантеон и голямата пропаст между нас е времето… и изгубената памет. За чедата ни ние сме като чужденци — няма да се вслушат в мъдростта ни и се боят от потенциалната ни сила.
— Хъмбръл Тор надяваше ли се, че детето му ще намери тези духове основатели?
— Той поема огромен риск, но знае, че Белоликите са уязвими. Младите духове са твърде слаби, за да устоят срещу Панион Домин. Ще бъдат поробени или унищожени. Щом утехата бъде изтръгната, под нея ще остане слаба вяра и липса на устои. Клановете ще бъдат съкрушени от армиите на Домина. Хъмбръл Тор търси силата, но опипва слепешком.
— И като му кажа, че тези древни духове са намерени, той… ще ми повярва ли?
— Ти си единствената ни надежда. Длъжен си да го убедиш.
— Аз те освободих от онези окови — каза Бързия Бен.
— Какво искаш в замяна?
— Тротс трябва да оживее. Трябва да бъде признат за победител, за да може да получи законно полагащото му се място в съвета на вождовете. Необходима ни е властова позиция, Таламандас.
— Не мога да се върна при племената, магьоснико. Ще бъда прогонен отново.
— Можеш ли да прелееш силата си през някой смъртен?
Стикснерът бавно килна глава и го изгледа.
— Имаме един денълски врач, но също като на мен му е трудно да използва лабиринта си заради отровата на Панион…
— За да бъде дарен със силата ни — каза Таламандас, — трябва да бъде доведен в този лабиринт, тук.
— Добре — въздъхна Бързия Бен. — Защо не измислим начин как да го направим?
Таламандас бавно се обърна и огледа духовете. След малко отново се обърна към магьосника.
— Добре.
Едно копие полетя във въздуха към Туист, докато Черният морант се спускаше със спътника си към земята. Кворлът свърна настрани и бързо кацна в Кръга. Струпалите се воини се разсмяха и заругаха, но повече враждебни жестове не последваха.
Паран хвърли поглед към отделението, застанало да пази Тротс и Мълч, после затича към моранта и опърления Малът, които вече слизаха от гърба на летящия звяр сред тълпата ругаещи и размахващи оръжия варвари.
— Направете ми път, проклети да сте! — изрева капитанът и блъсна на земята настрана някакъв сенански воин. Мъжът се надигна с ръмжене и се озъби предизвикателно. Паран не му обърна внимание. Още пет-шест крачки и спря пред Туист и Малът.