Болката в стомаха на Ток беше заглъхнала; възелът на глада се беше затегнал, беше се свил, беше се превърнал в почти безчувствено ядро от нищета, нищета, която сама по себе си изтляваше от глад. Коремът му беше пълен със сокове. Ставите го боляха непрестанно и беше усетил, че зъбите му вече се клатят. Единственият вкус, който беше опитвал дни наред, беше сметта, на която се беше натъквал рядко, както и горчивината на собствената му слюнка, отмивана от време на време от тръпчивата, смесена с малко вино вода от буретата във фургоните или рядката халба бира, пазена само за малцината фаворити на Първото чедо.
Помощник-командирите, колегите на Ток — както и самият Анастер — се хранеха до насита. Приемаха с удоволствие безбройните трупове, които предлагаше и продължаваше да предлага походът. Врящите им казани винаги бяха пълни. Възнаграждението за властта им.
„Метафора, превърнала се в гола истина — виждам как старите ми цинични учители кимат. Тук, сред тенесковрите, бруталната истина не може да бъде опровергана. Нашите властници ни поглъщат. Винаги са го правили. Как изобщо съм могъл да вярвам някога, че не е така? Някога бях войник. Бях жестокото потвърждение на нечия друга воля.“
Беше се променил и не му беше трудно да признае в себе си тази истина. Душата му се беше разкъсала от ужасите, които бе видял, от чистата липса на всякакви морални устои, породена от глада и фанатизма; беше станал друг, извратен почти до неузнаваемост, за се превърне в нещо съвсем ново. Изкореняването на вярата — вяра в каквото и да било, особено в добротата на расата му — го бе превърнала в хладнокръвно, кораво и подивяло същество.
И въпреки всичко не можеше да яде човешка плът. „По-добре себе си да погълна отвътре, да изтръгна мускулите си, пласт след пласт, и да смеля всичко, което съм бил досега. Това е последната ми задача и тя започна.“ Тъй или иначе, започваше да разбира една дълбока истина: решимостта му рухваше. „Не. Бягай от тази мисъл.“
Представа нямаше какво е видял в него Анастер. Ток се правеше на ням, отказваше предлаганото му човешко, нищо не предлагаше на околния свят освен присъствието си, остротата на единственото си око — виждащо всичко, което може да се види — и при все това Първото чедо го беше различило сред всички други от тълпата, незнайно как, беше го издърпало напред и му беше дало този пост.
„Но аз никого не командвам. Тактики, стратегии, безкрайните трудности около поддържането на армия, макар и толкова анархична като тази — само присъствам мълчаливо на съвещанията на Анастер. Не ме питат за мнение. Не докладвам. Какво иска той от мен?“
Тъмни и дълбоки подозрения продължаваха да се вихрят дълбоко под изтръпналата повърхност на душата му. Чудеше се дали по някакъв начин Анастер не е разбрал кой е той. Дали щеше да го предаде на Пророка? Възможно беше — след това, в което се бе превърнал светът, всичко беше възможно. Всичко. Самата реалност беше отстъпила от правилата си — живите, зачевани от мъртви, дивашката любов в очите на жените, яхащи издъхващия пленник, пламенната надежда, че ще могат да поемат в себе си последното, капещо семе на мъртвеца сякаш самото умиращо тяло търсеше последен шанс да избяга от неумолимата забрава — докато душата потъва в мрака. „Любов, а не похот. Тези жени са отдали сърцата си на мига на смъртта. Ако семето пусне корен…“
Анастер беше най-старият от първото поколение. Бледен длъгнест младеж с жълтеникави очи и сплъстена черна коса, повел огромната си орда на гърба на тежкия си товарен кон. Лицето му бе някак нечовешки красиво, сякаш никаква душа не обитаваше зад тази съвършена маска. Жени и мъже на всякаква възраст се стичаха към него, молеха да ги докосне за благослов, но той го отказваше на всички. Само майка си допускаше до себе си — тя го галеше по косата, отпускаше потъмнялата си от слънцето сбръчкана ръка на рамото му.
Ток се боеше от нея повече от всеки друг, повече от Анастер и неочаквано избухващата му жестокост, повече от самия Пророк. Нещо демонично блестеше в очите й. Тя беше първата, яхнала издъхващ мъж, първа беше изкрещяла Нощните клетви на брачната двойка в първата нощ, после беше вила като селска вдовица, след като мъжът под нея беше умрял. Често го разказваха това. Свидетелите бяха много. Други жени от тенесковрите се стичаха към нея. Може би заради властта й над безпомощни мъже; или заради дръзката кражба на неволно пролятото им семе; или заради лудостта, която просто се предаваше като зараза от една на друга.