Ток закрачи към тях и коленичи пред коня на урдомана.
— Той е удостоен — каза Анастер. — Отведи го.
И благодарността на Ток беше искрена — прилив на облекчение, нахлул в изтънелите му жили. Нямаше да види стените на Корал, нямаше да види как ще бъдат разкъсани десетките му хиляди граждани, нямаше да види насилията, нямаше самия себе си да види сред гъстата гмеж, връхлитаща към плътта — заслужената им награда…
Строителите се тълпяха около новите бойници, покрити с прах и мръсотия и осветени от демонската светлина на огньовете. Ток залиташе след бойния кон на урдомана и гледаше трескавите им усилия с вяло отегчение. Камъните, земята и пръстта бяха слаби прегради срещу магията на лейди Енви, която бе видял да се развихря в Бастион. Като в древните легенди, мощта й връхлиташе на огромни вълни, оголваше живота от всичко, което помиташе, поглъщаше воинските редици, улица след улица, оставяше след себе си грамади от стотици и стотици трупове. Все пак, припомни си той с ярост, тя беше дъщерята на Драконъс — Древен бог.
Пророкът на Панион беше хвърлял по дирята й магьосници, беше чул той след това, ала и те не се оправяха кой знае колко добре. Тя с лекота отхвърляше усилията им, осакатяваше силата им и след това ги оставяше на Гарат и Баалджаг. К’Чаин Че’Малле се мъчеха да се докопат до нея, ала само се гърчеха под развихрената й магия. Доскорошното „псе“ Гарат се забавляваше с онези, които не успяваха да се доберат до лейди Енви, като понякога действаше само, но по-често — с Баалджаг. Разправяха, че и двамата били по-бързи от немрящите ловци, а и много по-умни. Три люти битки се бяха развихрили, битки, в които легионите на бетаклитите на Панион, подкрепяни от конните бетаклиди и леката пехота на скаландите, както и от доминския еквивалент на Магическия кадър, се бяха счепквали с шепа противници като с цяла враждебна армия. От тези битки се беше появила мълвата за Т’лан Имасс — същество, за което панионците не бяха знаели нищо досега и което бяха нарекли с прозвището „Каменния меч“ — и за сегюле, двама в първите две сражения, а в последното се появил още един. Каменния меч обикновено държал единия фланг, сегюле — другия. Лейди Енви стояла в центъра, докато Гарат и Баалджаг връхлитали като дрипави пелерини в тъмното и ръфали наред.
Три битки, три съкрушени армии, хиляди жертви; останалите се опитвали да избягат, но винаги ги догонвал неумолимият гняв на лейди Енви.
„Също толкова ужасна като Панионеца е приятелката ми с хубавото личице. Също толкова ужасна… и ужасяваща. Туул и сегюле поне зачитат отстъплението на противниците си; доволни са, че са завладели бойното поле, и знаят, че повече не им е нужно. Дори вълкът и кучето спират и не гонят побягналите. Но не и Енви. Неразумна тактика — след като врагът вече знае, че бягството е невъзможно, ще спре и ще се съпротивлява. Сегюле не са неуязвими; Гарат и Баалджаг също. Дори Туул веднъж се оказал заровен под телата на разгневени мечоносци, макар че той просто се разпада на прах и се появява другаде. Една атака на пиконосци стигнала само на десетина крачки от самата лейди Енви. Едно добре премерено копие и…“
Не съжаляваше, че ги е оставил. Нямаше да оцелее в тяхната компания.
Щом наближиха укрепленията при външната порта, Ток видя сиърдомините по бойниците, изгърбени и смълчани. Вдъхващи боязън по отделения от шестима души, тук те бяха десетки. „Може и да успеят да забавят сегюле. Може и да ги спрат дори. Това е последната отбранителна линия на Пророка…“
Стръмна рампа отвеждаше към вътрешната порта. Окопите от двете й страни бяха пълни с човешки кости. Започнаха да се изкачват и след стотина крачки минаха под свода на портата. Урдоманът освободи хората си да приберат конете си и скочи от своя. Обграден от двама сиърдомини, Ток видя как Ловецът на К’елл изтътна през портала, железните мечове на ръцете му бяха провиснали. Съществото извърна за миг безжизнените си очи към малазанеца, после запристъпва тежко покрай стената на закрития коридор.
Урдоманът вдигна забралото на шлема си.
— Предизвикателю, вляво от теб е входът към кулата на Пророка. Той те чака, върви. Върви.
„Може би не съм пленник все пак. Може би е само любопитство.“ Ток кимна на офицера и уморено закрачи към зейналата врата. „Сигурно Пророкът просто знае, че няма какво да се бои от мен. Вече съм в сянката на Гуглата. Колко ли ми остава още?“
Приземният етаж на кулата беше зает само от една зала, с объркваща окото мешавица от подпорни греди, арки и лъжливи сводове. От центъра, на педя разстояние от пода, висеше бронзово стълбище, което бавно и с тихо скърцане се полюшваше в кръг. Осветена от единствения мангал близо до стената срещу входа, залата тънеше в сумрак, макар че Ток без усилие различи грубо изсечените голи камъни на стените. Нямаше никакво обзавеждане и стъпките му в плитките локви отекваха глухо.