Той хвана перилото на стълбата. Огромното метално съоръжение го придърпа на една страна — продължи бавния си кръг — и той залитна. Намръщи се и се качи на първото стъпало. „Кучият му син е горе, в някаква люлееща се стая. Сърцето ми сигурно ще се пръсне още на средата. А той ще си стои горе и ще чака срещата, която така и няма да се състои. Гуглата сигурно се хили на тая шега.“ Започна да се катери.
След четиридесет и две стъпала се озова на следващото ниво. Смъкна се върху студения бронз на площадката с пламнали крайници: светът се поклащаше като пиян наоколо. Отпусна длани върху грапавата метална повърхност и примига, за да се съсредоточи.
Стаята около него не беше осветена, ала единственото му око успя да различи всяка подробност — отворените сандъци, пълни с инструменти за изтезания, ниските оцапани със засъхнала кръв дървени нарове, вкочанените от мръсотия дрипи на една от стените и направените сякаш от безумен художник „пана“, покриващи останалите стени — одрани и съсухрени човешки кожи. Чак до върховете на пръстите и ноктите, изпънати в грозно подобие на човешки фигури, с плоски лица, на които само камъкът на стените показваше къде са били очите. Зашити с канап ноздри и уста, косите — издърпани на една страна и оставени да висят, сплъстени на мръсни кичури.
Обля го отвращение. Разтърсващи, съсипващи вълни. Искаше му се да закрещи, да се освободи от напора на ужаса, но можа само да изпъшка. Разтреперан, стана, вдигнал очи към кръжащите на спирала стъпала, и отново започна да се изкачва.
Виждаше стаи, сцени, които изплуваха пред погледа му смътни и колебливи, докато се изкачваше по тази сякаш безкрайна стълба. Изгуби всякаква представа за времето. Кулата, която вече скърцаше и стенеше от всички страни — полюшвана сякаш от вятъра, — се беше превърнала в изкачването на целия му живот, в единствената задача, за която се беше родил като смъртен. Хладен метал, камък, смътно осветени стаи, издигащи се и после пропадащи като нижещи се едно след друго по небесния свод бледи слънца, еони изкачване през родили се току-що и после загинали цивилизации, и всичко, останало помежду им — само илюзия за блясък и слава.
Трескавият му ум прескачаше бездните една след друга, залиташе все по-дълбоко в бездънния кладенец на лудостта, докато тялото му се катереше нагоре и нагоре. „Гугла, скъпи, вземи ме най-сетне, моля те. Вземи ме от стъпките на този покварен бог, сложи край на това срамно унижение — когато най-сетне се озова пред него, ще съм нищо…“
— Стъпалата свършиха — изрече тънък, треперещ старчески глас. — Вдигни глава да видя този твой така тревожещ лик. Сила ли нямаш? Позволи ми.
Воля се стече в плътта на Ток, живецът на някой друг, и изпълни всеки негов мускул със здраве и сила. При все това вкусът й беше мръсен, блудкав. Ток простена, помъчи се да й се противопостави, но не устоя. Дъхът му се успокои, сърцето му престана да бие бясно и той вдигна глава. Беше коленичил на последната платформа от кован бронз.
Пред него, изгърбена и смачкана, на един дървен стол седеше сбръчканата леш на старец. Очите му проблясваха, сякаш не бяха нищо повече от тънкото було на два хартиени фенера, изпънато и раздрано. Пророкът на Панион беше труп, но същевременно някакво същество обитаваше тази коруба от съсухрена плът, одухотворяваше я и Ток съзираше в него призрачното излъчване на сила, със смътните очертания на човек.
— А, вече разбирам — изхриптя отново тънкият глас, въпреки че устата не помръдна. — Това око наистина не е човешко. Вълче е, по-скоро. Удивително. Разправят, че не говориш. Е, ще го направиш ли сега?
— Както желаете — отвърна дрезгаво Ток. Гласът му беше прегракнал от дългото мълчание и изненада собствените му уши.
— Радвам се. Толкова ми е омръзнало да слушам себе си. Акцентът ти не ми е познат. Със сигурност не си гражданин на Бастион.
— От Малазан съм.
Трупът се приведе напред със скърцане, очите светнаха още по-ярко.
— Виж ти. Дете на онази далечна, страховита империя. Но си дошъл от юг, а шпионите ми съобщават, че армията на твоите сънародници иде от Пейл. Как си се изгубил така?
— Нищо не знам за тази армия, Пророче — отвърна Ток. — Сега съм тенесковри и само това е важното.
— Смело твърдение. Как се казваш?
— Ток-младши.
— Е, да оставим засега настрана въпроса с малазанската армия. Югът, поне доскоро, беше район, непредставляващ заплаха за моя народ. Но това се промени. Дразни ме някаква нова, упорита заплаха оттам. Тези… сегюле… и тяхната обезпокоителна, макар и за наша радост малка сбирщина съюзници. Те какво, твои приятели ли са, Ток-младши?