— Нямам приятели, Пророче.
— Дори след близките ти тенесковри? Какво би казал за Анастер, Първото чедо, който един ден ще поведе цяла армия от Чеда на мъртвото семе? Той те забеляза като… изключителен. А за мен какво ще кажеш? Не съм ли твоят Бог? Не те ли приех аз?
— Не съм сигурен кое от вас ме е приело — глухо отвърна Ток.
Трупът, както и вселилото се в него същество, трепнаха от думите му и мъгла от образи порази окото му. „Две същества. Живото, скрито зад мъртвото.“ Силата забушува отвътре, докато не му се стори, че старческото тяло всеки миг ще се разпадне. Крайниците затрепериха в спазми. След миг освирепялата сила затихна и тялото отново се вкочани.
— Повече от вълче око, щом толкова ясно виждаш онова, което никой досега не е успявал да разкрие. О, гледали са ме магьосници, опипвали са с прехвалените си лабиринти и нищо грешно не са съзирали. Измамата ми бе неподвластна на предизвикателства. Но ти…
Ток сви рамене.
— Виждам, каквото виждам.
— С кое око?
Той отново сви рамене. Нямаше отговор на това.
— Но ние говорехме за приятелства, Ток-младши. В моята свята прегръдка един смъртен не се чувства самотен. Анастер е бил измамен, както разбирам.
— Не съм твърдял, че се чувствам сам, Пророче. Казах, че съм без приятели. Сред тенесковрите аз съм едно цяло със свещената ти воля. Но все пак помисли за жената, която крачи до мен, или за детето, което нося на ръце, за всички хора наоколо… ако те умрат, ще ги погълна. Не може да има приятелство в такава компания, Пророче. Те са само възможна храна.
— Ала ти не ядеш.
Ток не каза нищо.
Пророкът отново се наведе към него.
— Но сега ще ядеш, нали?
„И ето как ме загръща лудостта, като най-горещо наметало.“
— Щом трябва да живея.
— А живеенето важно ли е за теб, Ток-младши?
— Не знам, Пророче.
— Е, да видим тогава. — Съсухрената му ръка се вдигна и магия раздра въздуха пред Ток. Пред малазанеца се оформи малка маса, отрупана с димящи късове сварено месо. — Прочие — изхриптя тънкият глас на Пророка — ето я нужната ти храна. Сладка плът; вкусна била, казват. Ах, виждам как лумна гладът във вълчето ти око. У теб наистина обитава звяр — какво го интересува произходът на това месо? Все пак предупреждавам те да го правиш бавно, инак свитият ти стомах ще изхвърли всичко, с което си го нахранил.
Ток простена тихо, след което се смъкна на колене пред масата и протегна ръце. Зъбите го заболяха, щом започна да дъвче, и собствената му кръв се смеси със соковете на месото. Преглътна, усети как вътрешностите му се впиха в залъка. Насили се да спре и да изчака.
Пророкът се надигна от стола и закрачи сковано към един от прозорците.
— Разбрах — заговори древното същество, — че армиите на смъртни не са достатъчни, за да бъде победена заплахата, която иде от юг. Ето защо изтеглих силите си и сега ще унищожа врага със собствената си ръка. — Извърна се рязко и го изгледа. — Казват, че вълците избягват човешка плът, стига да имат избор. Не мисли, че съм безмилостен, Ток-младши. Месото пред теб е сърнешко.
„Знам, кучи сине. Изглежда, не само окото ми е вълче — имам и вълчи сетива, и вълче обоняние.“ Взе още едно парче.
— Вече е без значение, Пророче.
— Радвам се. Усещаш ли как се връща силата в тялото ти? Позволих си да те изцеря — бавно, за да се смали травмата на духа. Харесваш ми, Ток-младши. Макар да го знаят малцина, аз мога да съм най-обичният от всички господари. — Старецът отново се извърна към прозореца.
Ток продължи да яде. Усещаше как животът отново се влива в него. Едничкото му око беше приковано в Пророка, примижало пред силата, която бе започнала да се трупа около съживения старчески труп. „Студена е тази магия. С мирис на лед във вятъра — спомени има тук, древни спомени — но чии?“
Стаята се замъгли, разпадна се пред погледа му. Баалджаг неуморно пристъпваше напред, едното й око бе извърнато наляво към лейди Енви — крачеше на десетина разтега встрани. Зад нея с леки отскоци вървеше Гарат: грамаден, с хълбоци, нашарени с десетки рани, от които все още капеше гъста, яростна кръв — кръвта на хаоса. Вляво от Гарат крачеше Туул. Нова карта бяха надраскали мечовете по тялото на Т’лан Имасс, карта от кости, разсечена кожа и мускули — Ток не беше виждал Т’лан Имасс толкова пострадал. Струваше му се невъзможно, че Туул може да стои на краката си, камо ли да върви.
Главата на Баалджаг не се извръщаше да види крачещите вдясно от нея сегюле, но Ток знаеше, че са там, вече и с Мок. Аят, също като Ток, беше обзет от спомени, съживени от миризмата на този нов, вледеняващ вятър, който идеше от севера — спомени, приковали вниманието и на двамата към Туул.