Тя се помъчи да надвие болезнените удари на сърцето си и му отвърна с накъсан, горчив смях:
— Всички сте глупци. На моя враг ли се каниш да се опълчиш? На моя смъртен, неустоим враг? Ще извадиш ли меча си и ще застанеш ли на мястото ми?
Уискиджак се намръщи.
— Ако това помогне.
— Не е нужно. Това, което иде за мен в сънищата ми, иде за всички вас. О, сигурно смекчаваме ужасния му лик, мрака, който го загръща, дори ухиления череп, усмивката, която само за миг ни стъписва, но все едно си остава дълбоко позната — почти утешителна. И вдигаме храмове, за да притъпим с тях прехода във вечното му селение. Градим порти, вдигаме гробни могили…
— Твоят враг е смъртта? — Уискиджак извърна очи, после отново срещна погледа й. — Това е нелепо, мхаби. Двамата с теб вече сме твърде стари, за да се плашим от смъртта.
— Изправяш се лице в лице срещу Гуглата! — сопна се тя. — Така си го представяш — глупак! Той е само маската, зад която се крие нещо невъобразимо за теб. Аз го видях! Знам какво ме чака!
— Значи не копнееш вече за него…
— Сгрешила бях тогава. Вярвах в духовете на своето племе. Усещала бях призраците на предците си. Но те са само спомени, излезли наяве, усещането за самия себе си, вкопчило се отчаяно в силата на собствената си воля, и нищо друго. Не издържи ли тази воля, всичко е изгубено. Завинаги.
— Толкова ли е ужасно забвението, мхаби?
Тя се наведе, стиснала с две ръце страниците на колата; ноктите на костеливите й пръсти се впиха в старото грубо дърво.
— Онова, което е отвъд, не е забвение, невежа такъв! Не, представи си място, пълно с късове спомени — спомени за болка, за отчаяние — всички онези чувства, които най-дълбоко се врязват в душите ни. — Отпусна се назад уморено, бавно въздъхна и затвори очи. — Любовта се разсипва на пепел, Уискиджак. Дори самоличността я няма. От теб остава само онова, което е обречено на вечна болка и ужас — безкраен низ от спомени, от всеки — от всичко, което е живяло някога. В сънищата си… стоя на ръба. В мен няма сила — волята ми вече е показала немощта си. Когато умра… виждам какво ме чака, виждам какво жадува за мен, за спомените ми, за болката ми. — Отвори очи и се взря в него. — Това е същинската Бездна, Уискиджак. Отвъд всички легенди и приказки, това е истинската Бездна. И тя живее сама за себе си, терзана от ненаситен глад.
— Сънищата може да са само плодове на въображението, изваяни от собствените му страхове, мхаби. В тях проектираш справедливо наказание за онова, което възприемаш като провал в живота си.
— Махни се от очите ми — изръмжа тя, обърна се и придърпа качулката около главата си, да се откъсне от околния свят — от всичко извън изкорубените, мръсни дъски на долницата на фургона.
„Махни се, Уискиджак, с твоите пронизващи като меч думи, с хладната, непроницаема броня на невежеството ти. Не можеш с едно просто, жестоко твърдение да отвърнеш на всичко, което съм видяла. Не съм аз камъкът за грубите ти длани. Възлите в мен са неподвластни на твоето длето.“
„Острите ти като меч слова не ще поразят сърцето ми.“
„Не смея да приема мъдростта ти. Не смея…“
„Уискиджак. Кучи син такъв.“
Командирът подкара в лек тръс през прахоляка, към авангарда на малазанската армия. Тук намери Дужек, с Корлат от едната страна и Круппе от другата — дебеланкото се клатушкаше като пиян на гърба на едно муле и махаше бясно с ръце да отпъди рояците комари.
— Напаст са тези твари вредни! Круппе е отчаян!
— Вятърът скоро ще се усили — изръмжа Дужек. — Наближаваме хълмове.
Корлат подкара до Уискиджак.
— Как е тя, командире.
Той се намръщи.
— Все така. Духът й е смачкан и посърнал също като тялото й. Създала си е някакъв образ на смъртта, който я кара да бяга от нея с ужас.
— Тат… Силвърфокс се чувства изоставена от майка си. Това събужда горчивина. Вече не приема компанията ни.
— Това според мен се превръща в борба на воля. Самотата е последното нещо, от което тя има нужда, Корлат.
— В това отношение е като майка си, както отбеляза току-що.
Той въздъхна и се намести в седлото. Мислите му се зареяха; беше уморен, кракът му се беше схванал и го болеше. Сънят все му убягваше. Не бяха чули буквално нищо за Паран и Подпалвачите на мостове. Лабиринтите бяха станали непроходими. А и не бяха сигурни нито дали е започнала обсадата на Капустан, нито каква е съдбата на града. Уискиджак беше започнал да съжалява, че бе отпратил Черните моранти. Армиите на Дужек и Бруд крачеха към непознатото. Дори Старата и нейните роднини не се бяха мяркали от цяла седмица.