— А двете достатъчни ли сте?
Първата се засмя.
— Двете сме проклети от Гуглата убийци, аз и сестра ми, сър. По две стрели на минута пускаме — и двете. А като не стига времето за това, превключваме на мечовете, по един във всяка ръка. А като се издънят и те — копията…
— А като ни свърши желязото, на зъби минаваме, сър — изръмжа другата.
— С колко братя сте отраснали?
— Седмина, само че те избягаха, който когато можа. Както и татенцето де. Ама майка се оправяше по-добре без него, и не беше празна закана, когато го каза.
Уискиджак се приближи още и нави левия си ръкав. Наведе се от седлото и показа оголената си ръка на двете пехотинки.
— Тия белези виждате ли ги — не, тия по-горе.
— Хубава захапка — отбеляза по-близката жена. — Само че много малка нещо.
— На пет беше, малката банши. Аз бях на шестнайсет. Първата битка, която съм губил.
— А стана ли войник момичето, командире?
Той се изправи и смъкна ръкава си.
— Гуглата да ме вземе, не. Като стана на дванайсет, тръгна да си търси крал за мъж. Така поне твърдеше. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал.
— Бас слагам, че го е намерила, сър — каза първата жена. — Ако е като вас.
— Е, сега вече ме задави не само с прах, войник. Продължавайте.
Подкара напред и настигна Силвърфокс.
— Готови са вече да умрат за теб — каза тя, след като се изравниха. — Знам, не го правиш нарочно. Всичко е непредвидимо, когато си човешко същество, стари приятелю. Това те прави толкова опасен.
— Нищо чудно, че вървиш така сама — отвърна той.
Усмивката й беше язвителна.
— Знаеш ли, много си приличаме с теб. Трябва само да подложим шепите си и десет хиляди човешки души се втурват да ги напълнят. И от време на време някой от нас го осъзнава и внезапният, смазващ товар ни втвърдява още по-дълбоко отвътре. А онова, което е било меко, става все по-малко и все по-слабо.
— Не по-слабо, Силвърфокс. По-скоро — по-съсредоточено, по-избирателно. Това, че изобщо усещаш бремето, е доказателство, че си остава живо и здраво.
— Има разлика все пак — рече тя. — За теб десет хиляди души. За мен — сто хиляди.
Той сви рамене.
Силвърфокс понечи да продължи, но в този миг рязък пукот изпълни въздуха зад тях. Обърнаха се рязко и видяха на хиляда крачки назад дивашки разцепено небе, от което се изля река от пурпур. Двете пехотинки вече бяха смъкнали арбалетите.
Високата степна трева от двете страни на пътя почерня и се сгърчи. Доехтяха далечни викове — ривите бяха видели огнения взрив.
Фургонът на Тригали, който се появи от разлома, гореше с черни пламъци. Самите коне, погълнати от огъня, изцвилиха в ужас и скочиха върху лумналата в пламъци земя. След миг пожарът ги помете и фургонът се затъркаля сам, понесен от инерцията през пурпурния разлив. Едното предно колело се откачи и грамадното возило спря, завъртя се — от двете му страни западаха изгорели тела, — после се килна на една страна сред взрив от черни пламъци.
Вторият фургон, който изникна пред очите им, бе облизан от същия магически огън, макар че все още се държеше. Ореол от защитна магия бе обкръжил осемте коня. Впрягът се тресеше, докато излизаше с тътен; цопна тежко в реката от кръв, която се заизлива от портала. Коларят, изправен като обезумяло привидение, с развято наметало, ръсещо черен пламък, изрева предупредително на двете морски пехотинки, преди да свие рязко настрани и да заоре в коловозите. Конете залитнаха, задърпаха огромния фургон на две колелета, той се килна и едната му страна с трясък се удари в земята. Един от пазачите, вкопчил се в ритлата, бе изхвърлен от удара и пльосна в прииждащата река. Омазаната му в червено ръка се надигна над пороя, после потъна и изчезна.
Конете и фургонът изгромолиха на десетина крачки от войниците, забавиха ход извън реката и пламъците бързо загаснаха.
Появи се трети фургон, след него — още един, и още един. Возилото, което изскочи след тях, беше голямо колкото къща — търкаляше се върху десетки железни колелета, обрамчени с искряща магия. Над тридесет товарни коня го теглеха, но, прецени Уискиджак, дори толкова много яки животни нямаше да са достатъчни, ако не беше осезаемата магия, понесла огромната тежест на фургона.
Зад него порталът рязко се затвори, с последно изригване на кръв.
Командирът погледна надолу и видя, че краката на коня са затънали до глезените във вече забавящото се течение. Обърна се към Силвърфокс. Тя стоеше вкочанена и гледаше гъстата пурпурна течност, заляла голите й прасци.
— Тази кръв… е негова — промълви бавно, почти невярващо.
— Чия?
Тя вдигна очи към него, объркана.
— На Древен бог. На… приятел. Това запълва лабиринтите. Той е ранен. Ранен… може би фатално. Богове! Лабиринтите!