Уискиджак изруга, стисна юздите и срита коня в галоп сред плискащата се кръв към гигантския фургон.
Страните му бяха разядени от огромни отвори. Там, където се бяха вкопчили пазачите, се виждаха обгорели петна. Над целия впряг се носеше дим. От задницата скачаха хора, залитаха като слепи, стенеха, сякаш душите им са изтръгнати от телата. Видя стражи да падат на колене в лепкавата кръв, да плачат и да се кланят в оглушителната тишина.
Страничната врата откъм Уискиджак се отвори.
Появи се уморена жена и се притекоха да й помогнат да слезе. Тя прогони с вял жест спътниците си и ботушите й стъпиха в червената тревиста тиня.
Командирът скочи от седлото.
Зачервените от умора очи на търговката се спряха върху него и тя изхриптя изтощено:
— Моля да ни извините за забавянето, сър.
— Доколкото схващам, ще трябва да си потърсите друг начин за връщане в Даруджистан — каза Уискиджак и измери с око фургона зад нея.
— Ще го решим, след като преценим щетите. — Жената се обърна към прашния облак на изток. — Войската ви спряла ли е вече за нощен лагер?
— Не се съмнявам, че вече е разпоредено.
— Добре. Не сме във форма да ви гоним.
— Забелязах.
Трима пазачи — акционери — излязоха от един от предните фургони; залитаха под тежестта на огромна, чудовищна ръка, откъсната от рамото, от която все още капеше кръв. Три ноктести пръста и два противоположни палеца потръпваха и се гърчеха само на педя от лицето на един от пазачите. Тримата се хилеха.
— Този още беше там, Харадас! Другите трима обаче ги изтървахме. Е, не е ли прелест?
Харадас затвори очи и въздъхна.
— Атаката дойде много рано — заобяснява тя на Уискиджак. — Десетки демони. Сигурно се бяха объркали и подплашили също като нас.
— И защо трябва да ви нападат?
— Не беше нападение, сър — заговори един от пазачите. — Просто искаха да ги качим и да ги измъкнем от кошмара. Щяхме да се съгласим даже, ама много тежки бяха…
— А и гаранция не подписаха — намеси се друг. — Ние им предложихме да заложат нещо, обаче…
— Достатъчно — прекъсна го Харадас. — Махнете го това нещо оттука.
Но тримата се бяха приближили твърде много до предното колело на грамадния фургон и демонската ръка го стисна рязко. Тримата се дръпнаха сащисани. Ръката увисна от колелото.
— О, това вече е върхът! — сопна се Харадас. — Е, и кога ще се отървем от това?
— Ами, когато пръстите се изморят, предполагам — каза един от пазачите и погледна намръщено ръката. — Малко ще подрусва известно време, скъпа. Съжалявам.
От войсковата колона се приближи конен отряд.
— Ескортът ви пристигна — каза Уискиджак. — Ще ви помолим за подробен доклад за пътуването ви, госпожо — съветвам ви да отдъхнете до вечерта, подробностите по разпределянето ги оставете на помощниците си.
Тя кимна.
— Да, така ще направя.
Командирът се огледа за Силвърфокс. Беше тръгнала отново, двете пехотинки вървяха по петите й. Кръвта на бога беше зацапала ботушите им и краката на риви.
На двеста и повече крачки земята приличаше на мръсен и раздран червен килим.
Мислите на Каллор бяха мрачни, както винаги.
„Прах и пепелища. Глупците дърдорят ли дърдорят в командната шатра, суетна загуба на време. Смърт се излива от лабиринтите — много важно. Редът рухва в хаос, съкрушен от самите ограничения, които е наложил. Светът ще се справи много по-добре без магове. Аз поне няма да скърбя за кончината на чародейството.“
Единствената свещ, поръсена със стритите късчета от редкия изсушен морски червей, вдигаше гъст тежък дим, който изпълваше шатрата. Сенки пълзяха под стелещите се сиви валма. Мигащата жълтеникава светлина подскачаше по древната, толкова често кърпена броня.
Седнал в богато украсения обкован с желязо трон, Каллор вдишваше дълбоко ободряващите пушеци. „Алхимията не е магия. Тайнствата на естествения свят съдържат много повече чудеса, отколкото и най-великият маг може да сътвори за хиляда живота. Тези «вековни свещи» например, много добре са наречени. Ето, че още един пласт живот се всмуква в плътта и костите ми — усещам го с всяко вдишване. И добре, че е така. Кой би пожелал да живее вечно в тяло, станало твърде крехко, за да може да се движи? Нови сто години, спечелени само за една нощ, извлечени от дълбините на това единствено стълбче восък. А имам още десетки и десетки…“
Въпреки безкрайния низ от десетилетия и столетия, въпреки безкрайната скука на бездействието, тази така неотменна част от живота, все пак имаше мигове… „мигове, в които трябва да действам — бързо, с увереност. Има същества, които ловят жертвите си, без да се движат; когато станат съвършено неподвижни, те са най-опасни. Аз съм такова същество. Винаги съм бил такова, ала всички, които ме познават ги… няма. Дечицата, които сега са около мен, с техните бъбриви грижи, са слепи за ловеца сред тях. Слепи…“