— А Подпалвачите на мостове не отвръщаха ли на това доброжелателство многократно, командире? Съвсем наскоро така постъпиха и другите войници на Дужек Едноръкия.
— Повечето кампании стават все по-гадни, колкото по-дълго се проточват — каза Уискиджак. — Но не и тази. Тя беше много по-… цивилизована. Неизречени правила…
— Много от това се развали, когато превзехте Даруджистан.
Той кимна.
— Повече, отколкото си даваш сметка.
Ръката й все още беше на рамото му.
— Ела с мен в шатрата ми, Уискиджак.
Той вдигна вежди, усмихна се и отвърна сухо:
— Нощта не е добра да си сам…
— Не бъди глупав! — сряза го тя. — Не те помолих за компания — искам теб. Не някоя безлика нужда, на която трябва да се отвърне и за която всеки би бил подходящ. Не е това. Ясна ли съм?
— Не съвсем.
— Искам да станем любовници, Уискиджак. От тази нощ. Искам да се будя в прегръдката ти. Искам да знам дали изпитваш чувства към мен.
Той помълча дълго.
— Щях да съм глупак ако не го исках, Корлат, но също така смятах, че ще е още по-глупаво да се натрапвам. Допусках, че си имаш друг, Тайст Андий — съюз, който несъмнено трае от векове…
— И какъв смисъл би имало от такъв съюз?
Той се намръщи изненадано.
— Ами, ъъъ… другарство? Деца?
— Децата идват. Рядко. Повече плод на скуката, отколкото на нещо друго. Тайст Андий не намират другарството сред своите. Това много отдавна умря, Уискиджак. Но още по-рядко се случва Тайст Андий да излезе от мрака, в света на смъртните, и да потърси отдих от… от…
Той опря пръст на устните й.
— Стига. За мен е чест да приема, Корлат. Повече, отколкото можеш да разбереш. И ще се постарая да бъда достоен за твоя дар.
Тя поклати глава и сведе очи.
— Оскъден е този дар. Потърсиш ли в сърцето ми, сигурно ще се разочароваш от това, което ще намериш.
Малазанецът се отдръпна и посегна към кесията на колана си. Развърза я, извади малка кожена торбичка и я изсипа в шепата си. От нея изпаднаха няколко монети, след тях — дрипаво вързопче многоцветни ивици плат и едно тъмно гладко камъче.
— Помислих си — бавно заговори той, без да откъсва очи от шепата си, — че някой ден бих могъл да получа възможност да върна онова, което явно е било ценно за онези Тайст Андий. Всичко, което бе намерено при онова претърсване… Дадох си сметка — още тогава, — че не мога да не ги почета.
Корлат сложи ръката си върху неговата и предметите останаха между дланите им. После го поведе към първата редица шатри.
Мхаби сънуваше. Беше се вкопчила в ръба на пропаст, побелелите й пръсти се впиваха в чворести корени, ронещата се пръст прашеше лицето й, докато се мъчеше да се задържи.
Долу я чакаше Бездната, гъмжаща от дрипави спомени, от писъци на болка, на страх, на гняв, на ревност и на тъмни желания. Бурята, която бушуваше долу, копнееше за нея и тя беше безпомощна.
Ръцете й отслабваха.
Виещият вятър се впи в краката й, задърпа, изтръгна я и тя падаше, писъкът й се вля в какофонията. Ветровете я заподмятаха, заобръщаха я, заподхвърляха я…
Нещо силно и яростно я перна в бедрото, плъзна се встрани. Въздухът я блъсна в гърдите. Сблъсъкът се повтори — ноктести пръсти се впиха около кръста й, покрити с люспи и студени като смъртта. Рязко дръпване, главата й се отметна назад… и вече не падаше, а се издигаше, понесена все по-високо и по-високо.
Ревът на бурята заглъхваше под нея и се отвя някъде встрани.
Мхаби изви глава и погледна нагоре.
Над нея се бе извисил немрящ дракон, неописуемо огромен. Накъсани съсухрени дрипи кожа бяха провиснали от крайниците му, почти прозрачните му крила тътнеха. Чудовището я отнасяше.
Тя погледна надолу.
Под нея се простираше безлика жълтеникавокафява равнина. В земята се виждаха дълги цепнатини, пълни с мръсен, надигащ се лед. Видя как едно по-тъмно петно, разкъсано по краищата, се понесе по склона на един хълм. „Стадо. Вървяла съм по тази земя. В сънищата си… имаше дири…“
Драконът зави в кръг, сви криле и започна бърза спирала към земята.
Усети се, че плаче — стъписана осъзна, че изпитва не ужас, а възбуда. „Духове горни, това ли било да летиш? Вече знам какво е истинска завист!“
Земята отдолу се втурна да я посрещне. Няколко мига преди фаталния сблъсък крилете на дракона се разпериха широко, прихванаха въздуха, после свободният крак се изпъна право нагоре, после и другият, и съществото тихо се плъзна на разтег над прииждащата, покрита с корави буци земя. Движението се забави. Кракът се сниши и ноктите я пуснаха.
Тя тупна съвсем леко на земята, превъртя се на гръб, надигна се и загледа как огромният дракон отново се извисява с тътен на криле.