Говореха на баргастки — език, който познаваше съвсем слабо. Още по-странното беше, че разговорът като че ли течеше трипосочно — братът и сестрата кимаха в отговор на неща, които сякаш само те можеха да чуят.
Лопатката вече цялата беше нашарена с пукнатини, беше станала на сини, бежови и бели петна. Скоро костта щеше да се натроши — когато духът на съществото се огънеше под натиска на магията, потекла през изтляващата му жизнена сила.
Тайнственият разговор секна. Кафал отново изпадна в транс, а Хетан изправи гръб, вдигна глава и погледна Итковиан в очите.
— А, вълко. Радвам се, че те виждам. В света са настъпили промени. Изненадващи промени.
— И тези промени радват ли те, Хетан?
Тя се усмихна.
— Би ли ти доставило удоволствие, ако ме радваха?
„Да скоча ли в тази пропаст?“
— Тази възможност съществува.
Тя се засмя и стана. Разкърши ръце и примижа.
— Духовете да ме вземат, цялата съм схваната. Мускулите ми плачат за нежни ръце.
— Има си упражнения за раздвижване…
— Не че не ги знам, вълко. Би ли се включил в тях?
— Какви новини имаш, Хетан?
Тя се ухили и сложи ръце на кръста си.
— Кълна се Бездната, колко си непохватен. Отдай ми се и научи всичките ми тайни, не ти ли се постави точно тази задача? Трябва да си много нащрек в тази игра. Особено с мен.
— Може би си права. — Той се обърна и си тръгна.
— Стой бе, човек! — изсмя се зад гърба му Хетан. — Бягаш като заек! А аз те нарекох вълк? Трябва да сменя това име.
— Изборът е твой — отвърна Итковиан през рамо.
Смехът й отново изкънтя зад него.
— Е, тази игра вече си я бива! Бягай, скъпи заеко! Измъкващата ми се плячка, ха!
Итковиан влезе в щаба, тръгна по коридора, обикалящ покрай стената, и стигна до входа на кулата. Бронята му подрънкваше тихо, докато изкачваше каменните стъпала. Опита се да разкара от ума си Хетан, смеещото й се лице и светлите, палави очи, вадичките пот, стичащи се по челото й през полепналата пепел, стойката й, леко извита назад, издадените й в предизвикателна покана гърди. Ненавиждаше тази новородена, отдавна заровена дълбоко страст, която го терзаеше. Клетвите му рухваха, всяка негова молитва към Финир се посрещаше с пълно мълчание, сякаш богът му бе станал безразличен към жертвите, които бе направил в негово име.
„И може би това е окончателната, най-опустошителната истина. Боговете изобщо не се интересуват от аскетичната саможертва на смъртните. Изобщо не ги интересуват правилата на поведение и извратеният, съчинен от жреци и монаси морал. Навярно те всъщност се смеят на веригите, с които сами се оковаваме — на нашата безкрайна, неудовлетворима нужда да намираме недостатъци в онова, което изисква животът. Или може би не се смеят, а ни се гневят. Може би нашият отказ от празненството на живота е най-голямото ни оскърбление към онези, които почитаме и на които служим.“
Стигна до оръжейната, кимна разсеяно на двамата войници на пост и продължи към стълбата за покривната платформа.
Дестраянтът вече го чакаше и го изгледа замислено.
— Изглеждате доста угрижен, сър.
— Да, няма да го отричам. Имах разговор с принц Джеларкан, който завърши с недоволство от негова страна. След това говорих с Хетан. Вярата ми е разклатена, дестраянт.
— Поставяте под въпрос клетвите си.
— Да. Признавам, че се съмнявам в тяхната искреност.
— Нима сте вярвали, Щит-наковалня, че вашите правила на поведение съществуват, за да удовлетворят Финир?
Итковиан се намръщи, облегна се на перилото и се загледа към загърнатите в пушеци вражески станове.
— Ами, да…
— В такъв случай сте живели в самозаблуда.
— Обяснете, моля.
— Добре. Изпитали сте необходимост да си наложите окови, нужда да наложите на собствения си дух ограниченията, определени с вашите клетви. С други думи, Итковиан, вашите клетви са породени от диалога със самия себе си — не с Финир. Веригите са си ваши, у вас са и ключовете за тях, когато престанат да бъдат нужни.
— Престанат да бъдат нужни?
— Да. Когато всичко, включващо живия живот, престане да застрашава вярата ви.
— Значи намеквате, че кризата ми е свързана не с вярата, а с клетвите ми? Че съм замъглил разликата?
— Точно така, Щит-наковалня.
— Дестраянт — промълви Итковиан, без да откъсва очи от позициите на панионците, — вашите думи предизвикват изблик на похот.
Върховният жрец се разсмя.
— А с него и киселото ви настроение!
Итковиан сви устни.
— Ето, че вече говорите за чудеса.
— Надявам се, че…
— Стойте. — Щит-наковалня вдигна облечената си в металната ръкавица ръка. — Беклитите се раздвижват.