Сивите мечове, заели позиция, не се отпуснаха. След миг в прохода навлязоха първите части на отряда, извършил излаза. Окървавени и пребити, понесли ранени, тежко снаряжените пехотинци завикаха на Сивите мечове да им отворят път.
Отделенията се раздвоиха и оформиха коридор.
Всеки лестар от първите тридесетима, които преминаха, беше натоварен с ранен другар. Шумът на близкия бой отвъд портата привлече вниманието на Грънтъл. Приближаваше се. Отрядът беше оформил ариергард, прикриващ онези, които носеха ранените, и натискът върху него се усилваше.
— Контраатака! — изрева някой. — Щурмоваци скаланди…
Високо от стената вдясно от южната флангова кула прозвуча рог.
Ревът откъм мъртвата зона извън прохода се усили. Камъните под ботушите на Грънтъл затрепериха. „Скаланди. Настъпват в легион не по-малко от пет хиляди…“
Надолу по Вътрешната пристанищна улица се събираха още Сиви мечове — пехотинци, стрелци с арбалети и с лъкове, оформяха втора защитна полоса. Още по-голяма част се строяваше зад тях, с балисти, требушети и леки метателни машини — последните с ведра, пълни с нажежени камъни, от които се вдигаше пара като от врящи котли.
Ариергардът нахлу в прохода. Между тях профучаха къси копия — само едно улучи целта си и войникът се завъртя и рухна на каменните плочи с щръкнала от шията му дръжка. Първите панионски скаланди се появиха — лекоподвижни, с кожени ризници и шлемове, стиснали къси копия и криви мечове, някои с плетени от тръстика щитове — напираха след отстъпващата редица тежка лестарска пехота, падаха един след друг, но след тях прииждаха нови и нови и надаваха пронизителни бойни викове.
— Разпръсни се! Отстъпвай!
Изреваната команда подейства моментално. Лестарският ариергард изведнъж се пръсна и затича напред по коридора, оставяйки след себе си падналите — които бяха извлечени навън от първите скаланди. И тогава щурмоваците нахлуха в прохода.
Първата защитна линия на Сивите мечове се прегрупира след отстъпилите лестари. Изтрещяха арбалети. Западаха десетки скаланди и гърчещите им се в предсмъртна агония тела забавиха настъплението на връхлитащите зад тях. Сивите мечове хладнокръвно презаредиха.
Няколко души от първата вълна нападатели се озоваха пред наемниците пехотинци и бяха посечени на място.
Втора вълна, изпълзяла през труповете, се изля към защитната линия.
Рухнаха под поредния рояк метални стрели. Проходът вече се изпълваше с мъртви тела. Следващата тълпа от скаланди беше невъоръжена. Докато Сивите мечове отново зареждаха арбалетите си, нападателите започнаха да измъкват загиналите и издъхващите през прохода.
Вратата на лявата странична кула се отвори. Грънтъл рязко се обърна и посегна към късите си джадроубски саби, но видя оттам да излизат, залитайки, плувнали в кръв и задавени от пушек половин дузина капънтали. А сред тях — Стони Менакис.
Рапирата в дясната й ръка беше прекършена на педя от върха; останалото, чак до кръглата ръкохватка и предпазителя, беше покрито със съсирена кръв, както и облечената й в тежка ръкавица ръка и металният подлакътник. Нещо слузесто висеше от острието на камата в лявата й ръка и от него капеше кафеникава киша. Скъпата й кожена броня беше разкъсана, един кос прорез беше пробил ватената подплата отдолу. Кожата и подплатата се бяха смъкнали и откриваха дясната й гърда, върху чиято мека бяла кожа личаха синини от нечии пръсти.
Отначало не го видя. Погледът й беше прикован към портала, където труповете вече бяха разчистени и прииждаше нова вълна скаланди. Първите редици, както и преди малко, паднаха под дъжда метални стрели, но оцелелите нападатели се втурнаха напред — озверяла, крещяща тълпа.
Четворната отбранителна линия на Сивите мечове отново се раздвои, обърна се и побягна към най-близката пресечка на Пристанищна, където стояха капънталските стрелци с лъкове и изчакваха да се разчисти пространството срещу нахлулите скаланди.
Стони изрева команда на неколцината бойци с нея и малката част заотстъпва покрай стената. Чак сега видя Грънтъл.
Очите им се срещнаха.
— Ела насам, вол такъв! — изсъска му тя.
Грънтъл затича към тях.
— Кълна се в топките на Гуглата, Стони, какво…
— Какво мислиш? Изляха се върху нас, през портата, по кулите, през проклетите стени. — Главата й се отплесна назад, сякаш я удари нещо невидимо. Очите й станаха хладно спокойни. — Бихме се за всяко помещение. Едно след друго. Един сиърдомин ме намери… — Тялото й потръпна. — Но кучият син ме остави жива. И го излових. Хайде, да се разкарваме! — Тръсна камата към Грънтъл, щом забързаха, и по гърдите и лицето му плисна жлъчка и водниста гадост. — Изкормих го и проклета да съм, ако не просеше пощада. — Изплю се. — С мен не стана, защо аз да му простя? Глупак. Жалък, хленчещ…