Огромният вход представляваше дебела бронзова врата в каменна рамка, със зазидани дълбоко в камъка панти. Над входа беше надвиснал широк фронтон с изваяни нагъсто по него глави на демони, от чиито зейнали уста още капеше врялата вода, изляла се върху пищящите скаланди, докато бяха блъскали с овена по вратата.
Грънтъл и малкият му отряд, все още замаяни от свирепия сблъсък с петнайсет урдомани, накълцали повечето опълчение преди Грънтъл лично да посече последните двама панионци — бяха ударили скаландийската тълпа откъм гърба.
Сблъсъкът беше бърз и брутален. Само сержантът прояви някаква милост, като сряза гърлата на онези от скаландите, оказали се лошо попарени от врялата вода. След секването на писъците им настъпи внезапна тишина.
Грънтъл се наведе над един от труповете и почисти остриетата на сабите си с туниката му. Мускулите на ръцете и раменете го боляха и трепереха от умора.
Нощният бриз се беше усилил — носеше мирис на сол и помиташе пушеците. Все още бушуваха достатъчно пожари, за да прогонят нощната тъма.
— Би ли погледнал натам?
Капитанът се обърна към сержанта лестари и проследи погледа му.
На югоизток, само на няколко пресечки от тях, се издигаше Хомотът. Цялата цитадела беше огряна от смътно сияние.
— Е, какво мислиш? — попита го посивелият войник.
„Заклинание някакво.“
— Предполагам, че е ритуална магия — продължи сержантът. — Защитна вероятно. Гуглата знае, и на нас няма да ни дойде зле малко такава. Накълцаха ни, сър — то и на мен сили не ми останаха, за другите да не говорим… — Изгледа накриво десетината пребити и окървавени капънталци, наклякали по земята или облегнати на стената на къщата, и поклати глава. — Живи умрели са.
От югозапад се чу дрънчене на оръжия и викове. Боят приближаваше към тях.
Дрънченето на броня от покрива на дома Лестари привлече вниманието му. Отгоре ги гледаха няколко капънталски пехотинци.
— Добре я свършихте, които и да сте! — извика един.
— Какво виждате оттам? — викна му сержантът.
— Върнахме си Северната порта! Сиви мечове, близо хиляда са. Панионците отстъпват!
— Сиви мечове — измърмори сержантът и погледна ядосано Грънтъл. — Ние я върнахме проклетата порта…
— Но не я държим ние, нали? — изръмжа Грънтъл и се надигна. Обърна се към окаяните бойци. — Живи сте, като ви гледам, охлюви капънски. Не сме свършили.
Десетина уморени чифта очи го погледнаха невярващо.
— Западната порта май е паднала. Защитниците им, както чувам, са си плюли на петите. Което значи, че или са си загубили командирите, или тези командири не струват и пет пари. Сержант, вече сте лейтенант. Останалите сте сержанти. Трябва да помогнем на няколко скапани шашнати войници. Движение. Бегом — да не вземе да ми се схване някой. — Изгледа ги, завъртя рамене и тресна със сабите. — След мен.
Затича към Западната порта. След миг останалите го догониха.
Две камбани преди съмване. На север и на запад ревът на битката затихваше. Там контраатаките на Итковиан бяха върнали портите и стените; боят беше прогонил щурмуващите от тези две страни, поне за тази нощ.
Една камбана по-рано Брукалаян се беше върнал с Карнадас от Хомота. Смъртният меч беше събрал шестстотинте новобранци, които Щит-наковалня държеше в резерва, с две гриви и две крила, и ги поведе към площада Джеларкан, където според донесенията около хиляда беклити бяха направили пробив и заплашваха да завладеят вътрешните отбранителни позиции.
Положението около Западната порта беше още по-бедствено. Тримата вестоносци на Итковиан не се бяха върнали, след като ги отпрати натам. Западните бараки се бяха превърнали в огромен ревящ огнен юмрук, чиито зловещи блясъци огряваха порутените отломки на самата порта. Този пробив, ако стигнеше до западната страна на Джеларкан, щеше да доведе до падането на половината град.
Щит-наковалня крачеше отчаяно по рампата. Вече нямаше резерви. За известно време изглеждаше, че капънталските части и Сивите мечове, назначени да бранят Западната порта, просто са престанали да съществуват и от зейналата рана е потекъл вражески порой. После, съвсем необяснимо, съпротивата изведнъж се втвърди. Пороят се беше натъкнал на човешка стена и макар да се усилваше, все още не се беше излял.
Съдбата на Капустан сега се уповаваше на тези защитници. И Итковиан можеше само да гледа как всичко виси на косъм.