Набръчканото лице на Карнадас се изкриви в лукава усмивка.
— Щит-наковалня, мой дълг е да ви напомня, че Съветът на маската все още не е одобрил строителството на въпросните тунели.
Итковиан кимна отново.
— За щастие на хората на Капустан, свършихме си работата, без да чакаме това одобрение. — После се намръщи. — Изглежда, Съветът на маската си е намерил свои средства за самозащита.
— Не са те, сър. Хетан и Кафал са. И един нов жрец, всъщност същият „търговец“, когото спасихте в равнината.
Щит-наковалня бавно примига.
— Той нямаше ли един пазач на керван — едър мъж, с две къси саби, окачени на бедрата? — „Къси саби ли? По-скоро като бивните на Финир.“
— Май сте прав, сър. Всъщност едва вчера отделих малко време да го изцеря.
— Ранен ли е бил?
— Махмурлук, Щит-наковалня. Голям.
— Разбирам. Действайте. — Итковиан погледна двамата вестоносци. — Трябва да съобщим на Смъртния меч… и на този чужденец…
При замаха на Грънтъл плетеният щит на беклита се пръсна и изхвърча от ръката му. Очуканата, покрита със съсирена кръв сабя в другата му ръка посече надолу през шлема и черепа. Мозък и кръв плиснаха по ръкавицата му. Беклитът рухна на една страна, изрита и издъхна.
Грънтъл се обърна и избърса сабята си. На десетина крачки зад него, вдигнато високо над яростните редици на хората му, се вееше Детското знаме — разкъсана светложълта ризка, оцапана с червено, което вече изсъхваше до черно.
Ротата на беклитите беше изклана. Жертвата на Грънтъл бе последната. Капитанът наемник и опълчението му бяха на четиридесет крачки от развалините на Западната порта, на широката главна улица на доскорошното бедняшко градче. Постройките ги нямаше, дървените им стени и плочести покриви бяха смъкнати и отнесени. Останали бяха само мръсни петна от пръстените подове и строшени грънци. На стотина крачки по на запад минаваше предната линия постове на обсадителите.
Грънтъл видя как ги заобиколиха петстотин беклити, с отряди урдомани и конница бертулиди на двата фланга. Зад тях се надигаше огромен прашен воал, огрян от косите лъчи на слънцето.
Лейтенантът се беше смъкнал на коляно до Грънтъл, задъхан.
— Време е… време е за… изтегляне, сър.
Навъсен, капитанът огледа опълчението си. „Петдесет, шейсет души още се държат. С колко започнах снощи? Горе-долу със същия брой. Така ли беше? Богове, възможно ли е?“
— Къде са сержантите ни?
— Тук са, повечето поне. Да ги повикам ли да излязат напред, сър?
„Не. Да, искам да им видя лицата. Не им помня лицата.“
— Наредете им да строят отделенията.
— Сър, ако тая конница ни нападне…
— Няма. Те прикриват.
— Какво прикриват?
— Тенесковрите. Защо да хвърлят още ветерани срещу нас, след като ще ги избием? Все едно, кучите синове трябва да отдъхнат. Не, време е за гладната орда.
— Беру да ни пази — прошепна лейтенантът.
— Не се притеснявай. Те мрат лесно.
— Трябва да отдъхнем малко. Накълцани сме, сър. Много стар съм за такова самоубийство.
— Тогава какво, в името на Гуглата, търсиш в Капустан? Все едно. Я да видим отделенията. Искам да се свали снаряжението от тези трупове. Искам моите шейсет да заприличат на войници.
— Сър…
— Чак тогава се изтегляме. Ясно? Тъй че побързайте.
Грънтъл и разнебитената му рота тръгнаха назад към Капустан. Сред руините на Западната порта вече кипеше дейност. Сред множеството доминираха сивите наметала на Сивите мечове, но се мяркаха и групи зидари и работници. Трескавата дейност прекъсна и хората заобръщаха глави. Разговорите секнаха.
Грънтъл се навъси още повече. Мразеше прекомерното внимание. „Какво сме ние, призраци ли?“
Очите се вдигаха към Детското знаме.
Един офицер от наемниците — жена — закрачи към тях да ги посрещне.
— Добре сте се върнали — каза жената и кимна мрачно. Лицето й беше прашно, изпод шлема й течаха вадички пот. — Имаме оръжейници пред стана Тулар. Предполагам, че бивните ви имат нужда от точило…
— Саби.
— Както кажете, сър. Щит-наковалня — не, всички ние — искаме да знаем името ви…
Но Грънтъл вече я беше подминал.
— Точилари. Добра идея. Лейтенант, смяташ ли, че всички трябва да си наточим бивните?
Офицерката на Сивите мечове се обърна рязко.
— Не се отнасяйте пренебрежително към израза, сър.
Той продължи и подхвърли през рамо:
— Добре, да ги наречем тигрови нокти тогава, защо не? Както гледам, порта ви чака да оправите. По-добре побързайте. Тенесковрите идат за закуска. И закуската сме ние.