— Само Рат-Сенкотрон е над мене! Познаваш ли ме? А те? Марбъл съм аз! Знаят ме също като Злия! Боят се от мене всички бъзливи граждани на Капустан! Заклинател с невъобразима мощ! А те… — Запени се от гняв. — Ботуш в задника, нали? Ще си отмъстя аз, заклевам се!
— Не бих ви посъветвал, жрецо — отвърна учтиво Бюк. — Моите работодатели…
— Нагъл боклук!
— Може и да сте прав, но не обичат да ги дразнят, сър.
— Да ги дразнят? Когато господарят ми чуе за тази… тази… обида, нанесена на най-достойния му слуга, тогава, о, тогава ще видиш ти как литват сенките! — Жрецът изръмжа за последно, заклати се по улицата и черният му халат се развя след него.
Бюк постоя дълго, загледан след тъй наречения Марбъл, докато той не се скри зад ъгъла.
Шумът на боя кънтеше от всички страни, но не приближаваше. Преди няколко часа, в тъмна доба, докато Бюк помагаше на хората от становете и от квартал Дару да се доберат до сборното място на Сивите мечове, откъдето щяха да ги отведат в тунелите, панионците бяха нахлули по цялата улица. Пъстрата сбирщина защитници на града беше успяла някак да ги изтласка. Сега Килсбън беше осеяна с трупове от двете страни.
Бюк тръсна глава и мина през обгорения вход с твърдото убеждение, че никога вече няма да напусне имението на Бочълайн и Корбал Броуч. Но още докато стъпките му се забавяха от внезапния прилив на самосъхранение, разбра, че е късно.
Насред двора стоеше Бочълайн.
— А, моят доскорошен служител. Чудехме се къде си отишъл.
Бюк сведе глава.
— Моля за извинение, сър. Предадох писмото ви за освобождаване от данък до градските власти на Дару, както помолихте…
— Великолепно. И нашият аргумент беше ли приет добре?
Старецът трепна.
— Обсадата, уви, не освобождава от имуществени такси, сър. Парите са дължими. За щастие, поради евакуацията в Дару няма никой, който да ги събира.
— Да, евакуацията. Тунели. Много умно. Ние отклонихме предложението, разбира се.
— Разбира се. — Бюк не можеше повече да задържи погледа си върху каменните плочи — главата му неволно се извърна към десетината проснати по земята урдомански тела, безкръвни и с помръкнали под шлемовете лица.
— Какво нагло нахлуване от страна на тези подведени войничета — измърмори Бочълайн. — Корбал обаче се зарадва и сега подготвя вербуването им.
— Да ги вербува? О, да, сър. Да ги вербува.
Некромантът килна глава.
— Странно, скъпият ни Емансипор Рийзи изрече същите думи, със същия тон, няма и преди половин камбана.
— Нима?
Двамата се изгледаха за миг, после Бочълайн се почеса по брадата и се обърна.
— Тенесковрите идват, знаеш ли? Сред тях — и Чедата на мъртвото семе. Интересно нещо са тези дечица. Семето на издъхващ мъж… Хмм. Казват, че най-големият от тях командвал цялата селяшка орда. С нетърпение очаквам да се запознаем.
— Господарю? Ъъъ, как, в смисъл…
Бочълайн се усмихна.
— Корбал гори от нетърпение да извърши задълбочено изследване на това дете, което се казва Анастер. Що за качества има биологията му? Дори и аз се чудя.
Нападалите из двора урдомани се надигнаха, дръпнаха се като един нагоре, ръцете им посегнаха за оръжията.
Бюк зяпна, слисан от ужас.
— А, вече имаш да командваш пазачи, Бюк. Предлагам да ги накараш да заемат позиции на входа. И може би по един на всяка от четирите ъглови кули. Неуморни бранители, най-добрите, нали?
Емансипор Рийзи се появи от входа на къщата, притиснал до гърдите си проскубаната котка. Видяха го как притича към вече изправилите се урдомани. Спря пред един от изгърбените воини, посегна и зарови под плетената ризница на немрящия воин и кожения елек под нея. Ръката му се заби навътре, и още навътре. Емансипор заломоти, издърпа ръката си чиста и залитна назад.
— Но… но… — Сбръчканото му пъпчиво лице се обърна към Бочълайн. — Той… Корбал… той каза… Видях го! Взел е сърцата им! Зашил ги едно за друго — кървава пулсираща гадост на кухненската маса! Но… — Обърна се и удари урдомана в гърдите. — Рана няма!
Бочълайн вдигна тънката си вежда.
— Ами, хм, след като двамата с приятеля ти Бюк се намесихте в нормалните нощни дейности на Корбал Броуч, колегата ми беше принуден да промени навиците си. Своя модус операнди, ако щете. Разбирате ли, приятели, вече не му се налага да си напуска стаята, за да си задоволи потребностите от инвентар. Все едно, редно е да ви кажа, престанете с тези погрешни усилия, моля. — Сивите очи на некроманта се впиха в Бюк. — А колкото до странната магия на Керули, която вече обитава у теб, по-добре не я използвай, драги. Не обичаме спътници, когато приемаме формите си на соултейкън.