Краката на Бюк за малко да му изневерят.
— Емансипор — измърмори Бочълайн, — подкрепи, моля те, нашия пазач.
Старецът пристъпи, с толкова опулени очи, че сякаш бяха само бяло. От сбръчканото му лице капеше пот.
— Казах ти, че е лудост — изсъска той. — Какво ти направи Керули? Проклет да си, Бюк…
— Млъкни, Манси — изръмжа Бюк. — Знаеше, че са соултейкън. Обаче не каза нищо. Но Керули също знаеше.
Бочълайн закрачи към къщата и си затананика. Бюк се обърна и стисна стареца за туниката.
— Вече мога да ги преследвам! Дарът на Керули. Тия двамата мога да ги проследя навсякъде!
— Ще те убият. Ще те шибнат и ще паднеш, Бюк. Проклет от Гуглата идиот…
Бюк се усмихна кисело.
— Проклет от Гуглата? Е, Манси, всички сме така. Не сме ли? Проклети от Гуглата, няма що.
Прекъсна ги далечен ужасен рев, звук, от който целият град се разтърси. Връхлетя от всички посоки. Емансипор пребледня.
— Тенесковрите…
Но вниманието на Бюк бе привлечено към квадратната кула на главната сграда, към отворените кепенци горе, на стаята на третия етаж. Където бяха кацнали две гарги.
— О, да — промърмори озъбено той. — Виждам ви. За него ще тръгнете, нали? Онова първо Дете на мъртвото семе. Анастер. За него ще тръгнете.
Гаргите скочиха от перваза, разпериха криле, спуснаха се ниско над двора, а после със силно пляскане на крилете се издигнаха над стената. И отлетяха на югоизток.
Бюк избута Рийзи настрана.
— Мога да ги проследя. О, да. Сладкият дар на Керули… — „Моята форма на соултейкън, изпънатите криле, въздухът, който се плъзга под мен и над мен. Богове, каква свобода! Каквото пожелая… добива форма…“ Усети как се преобрази тялото му, сладка топлина изпълни крайниците му, усети острия мирис на кожата си, загръщаща се в наметало от пера. Тялото му се сви, тежките кости се смалиха и олекнаха.
„Сладкият дар на Керули, повече, отколкото си представях. Полет! Далеч от всичко, което бях! От всичко, което изобщо съм бил някога! Всички товари изчезват! О, мога да проследя тези две ужасни същества, тези крилати кошмари. Мога да ги проследя, и докато те се изпъват и невидимите ветрове ги премятат, аз се извивам, спускам се, политам като мълния!“
Застанал на двора, Емансипор Рийзи гледаше с насълзени очи преображението на Бюк. Замъгли се, сви се навътре, въздухът се изпълни с остра миризма. Видя как ястребът — доскорошният Бюк — полетя нагоре в спирала.
— Да — промълви той. — Можеш да кръжиш около тях. Но, скъпи Бюк, когато решат да те пернат, няма да е въздушен двубой. Ще е магия. Тези тромави гарги нямат нужда от скорост, нито от гъвкавост — и твоите дарове с нищо няма да ти помогнат, когато дойде часът. Бюк… бедни ми глупако…
Високо над Капустан кръжеше ястреб. Двете гарги, Бочълайн и Корбал Броуч, бяха далече надолу, но очите на хищника ги виждаха безпогрешно как пляскат тромаво с криле през валмата дим — на югоизток, над Източната порта…
В града все още пламтяха пожари, стълбове черен дим изригваха в небето. Ястребът виждаше цялата обсада от позиция, за която пълководците на света са готови да умрат. Кръжеше, кръжеше в широки кръгове, и гледаше.
Тенесковрите обкръжаваха града в дебел, кипящ пояс. Триста хиляди, навярно и повече. Такава маса хора Бюк никога не бе виждал. И поясът бе започнал да се свива. Странно безцветен, гърчещ се клуп, стягаше се все по-близо към порутените крепостни стени и жалката шепа защитници зад тях.
Нищо не можеше да спре този щурм. Армия, подтикната не от храброст, а от нещо далеч по-гибелно: глад. Армия, която не можеше да си позволи отстъпление, армия, сееща смърт.
Капустан скоро щеше да бъде погълнат.
„Пророкът на Панион е същинско чудовище. Тирания на глада. И това ще се разгръща. Да го надвиеш? Ще трябва да убиеш всеки мъж, жена и дете на този свят, превили коляно пред глада, всеки, който се е озовал пред мрачната усмивка на глада. Започна тук, на Дженабакъз, но това е само ядрото. Този прилив ще се разгръща. Ще зарази всеки град, на всеки континент, ще погълне империи и народи.“
„Виждам те, Пророче. От тази височина. Вече разбирам какво си и в какво ще се превърнеш. Свършено е с нас. Наистина е свършено с нас.“
Злокобно магическо изригване на изток разпръсна мислите му. Ядрото на познатото му чародейство се завихри над малък отсек от армията на тенесковрите. Черни вълни се изстреляха надолу, прошарени с ослепителен пурпур, и поразиха стотици пищящи селяци. Отвърна им мъртвешки сива магия.
Очите на ястреба зърнаха двете гарги — там, сред магическия ураган. Демони изригнаха от раздрания портал сред равнината и разляха още кръв сред врещящите, отстъпващи бойни редици. Сивата магия изплющя и ги помете.