— Т’лан Ай — промълви Силвърфокс. — Заради тях съм дошла.
Уискиджак я изгледа.
— Какво значи това?
Тя сви рамене.
— Да се погрижа за себе си, командире. Всички се приближаваме. Вие към вашия обсаден град, аз — към съдбата, заради която се родих. Сливането. Тази напаст за света. Все пак — добави тя, след като се смъкна от седлото и закрачи между костите, — има и нещо добро. Най-хубавият от всички дарове… Т’лан Ай. — Замълча и вятърът разроши сребристата лисича козина на раменете й. После отново прошепна: — Т’лан Ай.
— Круппе тръпне, когато ги нарече така, ах… боговете дано благословят тази дива красота сред този пуст и мрачен пейзаж, от който звездни сънища тъй смътни са от време натежали, че са като реки дъга в небето! — Замълча и примига към другите. — Сладък сън, в който се таи скрита поезия, потокът на несвързаното, тъй гладък, че изглежда свързано. Нали?
— Круппе, не съм точно човекът, който си пада по твоите абстракции, уви — изръмжа Уискиджак.
— Разбира се, груб и безцеремонен войнико, както кажеш! Но чакай, дали не съзира Круппе в очите ти известен… устрем? Въздухът буквално пращи от угроза — нима ще ме уверявате, че ви липсва чувствителност за това, малазанецо? Не, не казвайте нищо, истината се таи в твърдия ви поглед и в тази ръка в метална ръкавица, чиито пръсти леко се свиват около дръжката на меча ви.
Уискиджак не можеше да отрече, че бе настръхнал. Озърна се, увери се, че ривите също така са застанали нащрек, както и двамата малазански съгледвачи, които оглеждаха билата на околните хълмове.
— Какво идва? — прошепна Корлат.
— Дарът — отвърна Круппе с блажена усмивка и очите му се спряха на Силвърфокс.
Уискиджак проследи погледа му.
И я видя — така подобна на Татърсейл, застанала с гръб към тях и вдигнала високо ръце.
Т’лан Ай се появиха — в сухото корито, по склоновете и билата на околните хълмове.
„Хиляди…“
Пепелявосиво, сплъстена козина, черни рамене, гърла с цвета на дъждовни облаци, дебели опашки, на черни и сребристи шарки; други бяха кафяви, с цвета на изгнило, ронещо се дърво, избеляло по гърлото и корема. Вълци — високи, мършави, с очи като забулени в сенки дълбоки ями. Огромните дълги муцуни до една се бяха извърнали към Силвърфокс.
Тя погледна през рамо и премрежените й очи се спряха на Уискиджак. Усмихна се.
— Моят ескорт.
Командирът я зяпна стъписано. „Толкова много прилича на Татърсейл. Тя е, и не е. Ескорт, казва, но виждам в това нещо много повече — и погледът й ми подсказва, че го знае… вече го съзнава напълно.“
„Ескорт… и лична охрана. Силвърфокс може би вече няма нужда от нас. И след като вече няма нужда да я пазим, свободна е да прави… каквото пожелае…“
Леден вятър сякаш повя в ума на Уискиджак. „Богове, ами ако Каллор е бил прав през цялото време? Ако сме пропуснали шанса си?“ Изсумтя тихо и тръсна глава да прогони лошите мисли. „Не, ние вече й показахме верността си — когато беше най-важно, когато беше най-слаба. Татърсейл не би забравила това…“
„Толкова е тя, и не е. Найтчил, разкъсана с измяна. Тайсхрен ли мрази още отломката от душата й? Или империята на Малазан и всеки син и дъщеря от нейната кръв? Или оногова, с когото бе призована да влезе в бой: Аномандър Рейк и следователно — Каладън Бруд? Ривите, баргастите — дали не иска да им отмъсти?“
Круппе се окашля.
— И при това чудесен ескорт, миличка. Стряскащ, за твоите врагове, вдъхващ кураж на верните ти приятели! Очаровани сме, като виждаме колко ти е добре, колко дълбоко си очарована от тези мълчаливи, неподвижни Т’лан Ай. Толкова добре възпитани паленца, Круппе е впечатлен неизразимо, думи няма той, нито жестове, направо не знае как да реагира подобаващо!
— Стига само случаят да е такъв — промърмори Корлат, после се обърна към Уискиджак хладно и професионално. — Командире, отивам да докладвам на пълководците ни…
— Корлат — прекъсна я Силвърфокс, — прости ми, че не те попитах по-рано, но кога за последен път видя майка ми?
— Тази сутрин — отвърна Тайст Андий. — Вече не може да върви и такова е състоянието й вече почти от седмица. Изнемощява от ден на ден, Силвърфокс. Може би ако дойдеш да я видиш…
— Не е необходимо — отвърна загърнатата с лисича кожа жена. — Кой се грижи в момента за нея?
— Съветник Кол и онзи даруджистанец, Мурильо.
— Най-верните приятели на Круппе, Круппе ви уверява всички. Тя е в пълна безопасност с тях.
— Положението — заяви мрачно Силвърфокс — скоро ще стане… напрегнато.
„А досега какво беше, жено? Каллор дебне сянката ти като лешояд — изненадан съм, че този път те е оставил да се отдалечиш… освен ако не се е скрил от другата страна на най-близкия хълм…“