„Не, това втори път няма да мине.“
— Силвърфокс — изръмжа той. — Разказа ни история, която изтръгва съчувствие от сърцата ни, но усилието ти като че ли тръгна в невярна посока и накрая подрони всичко, което искаше да постигнеш. В случай, че съществува някаква по-дълбока заплаха, някаква трета ръка, която ловко манипулира и нас, и Пророка на Панион… тогава ти и твоите Т’лан Имасс ще съсредоточите ли вниманието си върху тази ръка?
— Не.
— Защо?
Изненада се от това как твърдият й поглед се поколеба, след което се сведе към земята. Гласът й излезе на шепот.
— Защото, Уискиджак, искаш твърде много от нас.
Никой не проговори.
Ужас прониза Уискиджак. Той се обърна рязко, срещна очите на Дужек и видя на лицето на стареца същия този смъртен страх. „Богове долни, тръгнали сме към собствената си гибел. Невидим враг, за когото още дълго няма да знаем нищо, враг, за който знаем, че идва, рано или късно, враг, от който — в името на Бездната — дори Т’лан Имасс се свиват от страх…“
— Такова осезаемо обезумление! — извика Круппе. — Обезумление? Има ли такава дума? Ако не, тогава към безчетните таланти на Круппе следва да добавим лингвистична инвенция! Приятели мои! Наострете слух! Чуйте! Слушайте! Възрадвайте се всички и окуражете се със знанието, че Круппе е изправил дебелото си и неустрашимо тяло и здраво е застанал на пътя на казания — но все още неупоменат — страховит враг на цялото съществувание! Спете нощем спокойно с това знание. Нанкайте като бебенца в майчина прегръдка, както всеки от вас е правил някога — дори Каллор, макар че образът шокира и отчайва…
— Проклятие — изрева Каладън Бруд, — за какво, в името на Гуглата, говориш, дребосъко? Твърдиш, че си застанал на пътя на Сакатия бог? Кълна се в Бездната, ти си луд! Ако не дадеш — продължи той с глух тон, докато се смъкваше от коня — моментално доказателство за своята ефикасност… — закрачи към Круппе и едната му ръка посегна към увитата дръжка на чука му, — гневът ми ще е непредсказуем.
— На твое място не бих го правила, Бруд — промълви Силвърфокс.
Бойният главатар се обърна рязко към нея и се озъби.
— Сега простираш закрилата си и над тази арогантна тлъста жаба?
Тя изгледа даруджистанеца с широко отворени очи.
— Круппе, ти искаш ли я?
— Абсурд! Не желая да те обидя, скъпа, с този елегантен отказ, най-сърдечно уверява Круппе!
Уискиджак зяпна изумен, когато кръглият дребен мъж в оплесканите с храна и пиене дрехи се стегна, изправи гръб и малките му лъскави очички се приковаха в Каладън Бруд.
— Ще заплашваш Круппе от Даруджистан, така ли? Обяснение искаш, а? Опипваш си чукчето, тъй ли? Оголваш ми тия зъ…
— Млък! — ревна вбесен бойният главатар.
„Богове долни, какви ги върши Круппе?“
— Круппе не отстъпва на никакви заплахи! Круппе се смее с презрение на всяка демонстрация, която би опитал някой настръхнал боен главатар…
Чукът изведнъж се озова в ръцете на Бруд, изсвистя като черна мъгла във въздуха, изви се в стръмна дъга и се стовари на земята почти в краката на Круппе.
Детонацията събори конете, Уискиджак и останалите се разхвърчаха във всички посоки. Гръмовен трясък разцепи въздуха. Земята сякаш подскочи нагоре да срещне малазанския командир, сблъсъкът го удари в гърдите като юмрук, той се преобърна и се затъркаля надолу по осеяния с камъни склон.
Каменният сипей под Уискиджак се раздвижи, потече, плъзна се към долината все по-бързо, съпроводен от усилващ се рев. Камъните удряха по бронята му, блъскаха се в шлема му и го зашеметиха. За кратък миг успя да зърне през облака прах редицата хълмове от другата страна на долината. Невероятно: те се надигаха бързо, скалната основа цепеше тревистата си козина, изригваше валма прах, парчета скала и пушек. Прашната вихрушка погълна света. Едри камънаци отскачаха покрай него и се търкаляха надолу. Други го удряха болезнено и той пъшкаше и кашляше задавен, докато се търкаляше надолу.
А земята продължаваше да се надига под забързалия сипей. Далечни взривове разтърсваха въздуха и отекваха в костите му.
Най-сетне се спря, полузаровен в чакъл и камъни. Примига, с пламнали очи, и видя как съгледвачите риви пред него прибягват ловко, отскачат от пътя на каменната река като в някаква странна смъртоносна игра. Зад тях бавно се надигаше черна, димяща скална твърд, гръбнакът на нова планинска верига — не спираше да расте, да се издига нагоре, да накланя дъното на долината. Небето зад нея бе помръкнало и посивяло като стомана от дим и пара.