„Мъчително е да се мисли за каквото и да е. За планини, за мулета, за гнева на Бруд. Души са се стълпили при дъщеря ми — там, в самата нея. Две жени и един теломен, наречен Трошача на черепи. Две жени и един мъж, които никога не съм срещала… но аз износих това дете в себе си. Аз, риви, млада, в разцвета на своя живот, въвлечена в сън, който се превърна в реалност. Но къде съм самата аз в моята дъщеря? Къде е кръвта, сърцето на риви?“
„Тя няма нищо от мен, нищичко. Нищо друго наистина, освен съсъд — само това бях аз, — съсъд, който да побере и да роди една странница.“
„Тя няма причина да ме вижда, да идва при мен, да хваща ръката ми и да ми предлага утеха. Моята задача е изпълнена, свършена. И сега лежа тук, като изхвърлена вещ. Забравена. Мхаби.“
Една ръка се отпусна леко на рамото й.
— Мисля, че пак заспа — промълви Мурильо.
— Толкова по-добре — отвърна Кол.
— Спомням си младостта — продължи тихо и някак на себе си първият.
— И аз я помня, Мурильо.
— Дива и безразсъдна…
— И по някоя нова вдовица всяка нощ, доколкото си спомням.
— Наистина, като магнит бях, и знаеш ли, без никакви усилия…
— Забелязали сме го.
Мъжът въздъхна.
— Но свърши това. Остарях, платих си цената за младите си дни…
— Нощи, искаш да кажеш.
— Все едно. Нови съперници се появиха. Млада кръв. Марак от Паксто, висок и гъвкав, като тръгне само по улиците, главите на всички се обръщат. Самодоволно копеле. После оня Перил от М’некри…
— О, Мурильо, я ми го спести всичко това.
— Въпросът е, че всичко това беше за няколко години. Пълни години. Сладки. И колкото и да съм в заника си вече, поне мога да погледна назад и да си спомня моите дни — добре де, нощи — на слава. Но тук, с тази окаяна жена…
— Да, разбрах. Да си забелязвал случайно тези медни украшения по нея — ето, можеш да видиш две на китката й. Подаръци на Круппе, от Даруджистан.
— Е, и какво?
— Точно както си мислех. Не си забелязвал, нали? Странна работа. Когато тя спи, стават някак по-светли, блестят.
— Нима?
— Бих се зарекъл срещу цял куп пари върху кърпичката на Круппе.
— Странно.
— Сега са помръкнали обаче…
Двамата мъже, надвесени над нея, замълчаха. След дълга пауза ръката, отпусната на рамото й, леко я стисна.
— Ех, скъпа. Да можех да си върна думите обратно — прошепна Мурильо.
„Защо? Те бяха истина. Думи, дошли от сърцето ти, и колко великодушни, въпреки безотговорната ти младост. Ти само огласи проклятието ми. Трябва ли да бъда съжалявана? Само когато спя, изглежда. В лицето ми не казвате нищо и смятате мълчанието си за доброта. Но то е подигравка, защото стига до мен като безразличие.“
„А това мое мълчание? Към тези двама добри мъже, които сега ме гледат? Коя от безбройните ми слабости разкрива то?“
„Съжалението ви е несравнимо с моето.“
И тогава мислите й се отнесоха. Появи се пустата степ с цвета на охра, от света на сънищата й. И тя беше там.
Затича.
Щом влезе, Дужек запокити металните си ръкавици в стената на шатрата. Лицето му беше потъмняло от гняв.
Уискиджак отпуши стомната с ейл и напълни двете халби на масичката. Лицата им бяха прашни и потни.
— Що за лудост е това? — изръмжа Върховният юмрук, грабна едната халба и закрачи напред-назад.
Уискиджак седна и столът под него изскърца. Отпи дълбоко от ейла, въздъхна и каза:
— Коя лудост по-точно имаш предвид, Дужек?
— Да де, списъкът взе да става адски дълъг. Сакатият бог! Най-гадните легенди са за това пребито от бой копеле…
— Поемата на Фишър Кел Тат за Оковаването…
— Не съм от тия, дето четат поезия, но Гуглата ми е свидетел, слушал съм разни парчета от нея, разказвани в таверни от бардове. Кълна се в топките на Финир, не тази война се подписах да водя.
Уискиджак присви очи към Върховния юмрук.
— Ами не я води тогава.
Дужек спря и изгледа помощника си.
— Продължавай.
— Бруд вече знаеше — отвърна той и сви рамене, което го накара да потръпне. „Както и Корлат.“ — Покрай него спокойно можеш да включиш Аномандър Рейк. И Каллор — въпреки че алчният блясък в окото му никак не ми харесва. Тъй че двама асценденти и един кандидат-асцендент. Сакатият бог е твърде могъщ, за да се занимават с него хора като мен и теб, Върховен юмрук. Остави го на тях и на боговете. Рейк и Бруд са били на Оковаването му, в края на краищата.
— В смисъл, те са забъркали тая каша.
— Грубо казано — да.
— Заради което плащаме всички ние и като нищо може скоро да платим окончателната цена. Няма да позволя моята армия да бъде използвана за фураж точно в тая игра, Уискиджак. Бяхме тръгнали да съкрушим Панион Домин, смъртна империя — доколкото можехме да определим.