— Бързия Бен.
Уискиджак кимна замислено.
— Така мисля. Не съм сигурен… Гуглата да ме вземе, дори не знам дали още е жив, но като го познавам Бързака, трябва да е жив. Съвсем жив. И като се сетя колко беше възбуден, когато го видях последния път, той не храни илюзии и е всичко друго, но не и в неведение.
— И това ли е всичко, с което разполагаме? За да надхитрим Сакатия бог?
— Върховен юмрук, ако Круппе е най-големият гений на света, то Бързия Бен е само на стъпка след него. Много къса стъпка.
Чуха викове извън шатрата, след тях — тропот на ботуши. Миг след това знаменосец Артантос дръпна платнището на входа и влезе.
— Господа, забелязан е самотен морант. Лети насам от североизток. Туист е.
Уискиджак се надигна и изпъшка от болежките в цялото си тяло.
— Кралице на сънищата, най-сетне ще получим новини.
— Дано да са добри — изръмжа Дужек. — Някоя радостна вест няма да ми дойде зле.
Притискаше лице в обраслите с лишеи камъни, сълзите и потта смекчаваха коравата им милувка. С разтуптяно сърце и задъхана лежеше и плачеше, твърде уморена, за да продължи да бяга, твърде уморена, за да може дори да вдигне глава.
Тундрата на сънищата й беше разкрила нови врагове. Този път не я преследваха странниците.
Този път я бяха намерили вълци. Огромни мършави същества, по-големи от всичко, което бе виждала в будния си живот. Бяха се появили на един хребет, очертал хоризонта на север. Осем дългокраки изгърбени звяра, козината им се сливаше с приглушеното сиво-кафяво на околността. Водачът им се беше обърнал, сякаш уловил миризмата й в сухия студен вятър.
И гонитбата започна.
Отначало мхаби разчиташе на бързината на младите си жилави крака. Пъргава като антилопа, по-бърза от всичко, което можеше да постигне едно смъртно човешко същество, тя тичаше през голата равнина.
Вълците не изоставаха, неуморни, глутницата напираше от едната или от другата й страна, някой се засилваше напред, втурваше се към нея отсам или оттам, принуждаваше я да се обърне.
Отново и отново, всеки път, когато решеше да остане между хълмовете в ниското, съществата успяваха някак да я подкарат нагоре по склона. И тя започна да се уморява.
Натискът беше неумолим. В мислите й, наред с острата болка в краката й, паренето в гърдите и болезнената сухота в гърлото, нахлу с ужасна яснота осъзнаването, че изходът е невъзможен. Че скоро ще умре. Свалена на земята като всяко друго животно, обречено да стане жертва на вълчия глад.
За тях, знаеше тя, морето на нейния ум, кипнало под бурята на паника и отчаяние, не значеше нищо. Те бяха ловци и онова, което се таеше в душата на плячката им, не значеше нищо. Както с антилопата, с малкия бедерин, с ранага — изящество и почуда, надежда, възможности — всичко щеше да се сведе до сочна кървава плът.
Последният урок на живота, единственият верен, погребан под обърканите пластове на заблудите.
Рано или късно, вече разбираше тя, всички ние не сме нищо повече от храна. За вълци или за червеи, с внезапния или проточил се край, все едно.
Хлипаше полузаслепена и се тътреше с мъка нагоре по поредния склон. Бяха вече по-близо. Чуваше как лапите им стържат по изсушения от вятъра лишей и мъх. Вдясно от нея, после — вляво, приближаваха, стъпка по стъпка.
Мхаби извика, залитна и падна по лице на каменистото било. Затвори очи и зачака първия взрив на болката, когато зъбите се впият в плътта й.
Вълците закръжиха. Вслуша се в стъпките им. Закръжиха в спирала, все по-близо и по-близо.
Горещ дъх лъхна в тила й.
Мхаби изпищя.
И се събуди. Над нея, високо в гаснещото синьо небе прелиташе ястреб. Прашната мъгла от стадото се слягаше. Във въздуха се чуваха далечни гласове, а много по-близо — собственото й хрипливо дишане.
Фургонът беше спрял. Армията устройваше нощния си стан.
Тя лежеше присвита и неподвижна под дебелите кожи. Наблизо тихо мърмореха два мъжки гласа. До ноздрите й стигна миризмата от пушека на горяща в походното огнище тор, миризма на супа от месо — козешко — с много билки. Появи се и трети глас, първите два го поздравиха — всичко това някак странно размито, извън способността й да го различи. „А и не си струва усилията. Моите пазачи. Моите тъмничари.“
Фургонът изскърца. Някой приседна до нея.
— Спането не би трябвало да те изморява.
— Не, Корлат. Хайде, моля те, остави ме сама да сложа край на това…
— Не. Вземи, Кол е сготвил супа.
— Нямам зъби за дъвчене.
— Само късчета месо. Лесно се гълтат. Повечето е вода.
— Не съм гладна.
— Все пак хапни. Да ти помогна ли да седнеш?
— Гуглата да те вземе, Корлат. Теб и всички останали. Всички.