— Хайде, ще ти помогна.
— Добрите ви намерения ме убиват. Не, не убиват. Точно това е, нали… — Изпъшка и безсилно се помъчи да се издърпа от ръцете на Корлат, докато Тайст Андий я повдигаше да седне. — Изтезава ме. Вашата милост. Която ми е най-малко нужна от всичко. Не, не гледай лицето ми, Корлат. — Придърпа качулката над главата си. — Да не стана лакома за жалостта в очите ти. Къде е паницата? Ще ям. Остави ме.
— Ще седя с теб, мхаби — отвърна Корлат. — Паниците са две, в края на краищата.
Жената риви заби поглед в сбръчканите си пъпчиви и костеливи ръце, после в паницата, която стискаха, във воднистата супа с късчета червеникаво месо.
— Виждаш ли това? Колачът на козата. Касапинът. Дали се е спрял пред отчаяния рев на животното? Вгледал ли се е в изпълнените му с молба за милост очи? Трепнал ли е ножът в ръцете му? В сънищата ми аз съм тази коза. В това ме прокълнахте.
— Този, който закла козела, беше риви — отвърна след пауза Корлат. — Двете с теб знаем ритуала, мхаби. Изкупителната жертва, поднесена с милост. Призоваването на милостивия дух, чиято прегръдка е нужна. Двете с теб знаем как този дух снизхожда над жертвения козел или над което и да е същество, което трябва да нахрани твоите ближни, чиято кожа ще облече някого от тях. И затова животното не плаче, нито се моли. Виждала съм го… и съм се чудила, защото наистина е забележително. Уникално е за ривите, не с намерението, а с очевидната си ефикасност. Все едно че идващият в ритуала дух показва на животното едно по-добро бъдеще — нещо много по-хубаво от всичко, което животът му е поднасял досега…
— Лъжи — промълви мхаби. — Духът лъже горкото същество. За да улесни клането.
Корлат не каза нищо.
Мхаби надигна купата към устните си.
— Но дори и да е така — подхвана отново Тайст Андий, — тази заблуда е проява на… милост.
— Няма такова нещо — сряза я мхаби. — Думи, които трябва да утешат убиеца и неговите ближни, нищо повече. Мъртвият си е мъртъв, както често казват Подпалвачите на мостове. Тези войници знаят истината. Децата на Малазанската империя не хранят илюзии. Не можеш да ги заблудиш.
— Изглежда, познаваш много от тях.
— Две морски пехотинки ме навестяват от време на време. Захванали са се да пазят дъщеря ми. И да ми говорят за нея, след като никой друг не иска, и аз съм им благодарна за това.
— Не го знаех…
— Безпокои ли те? Да не би да ми бъдат разкрити някакви ужасни тайни? Няма ли да престанеш с това?
Ръката на Корлат се отпусна на рамото й.
— Да беше поне ме погледнала в лицето, мхаби. Не, няма да престана. Нито знам за някакви страшни тайни, които да се крият от теб. Всъщност мисля да ги потърся тези жени и да им благодаря.
— Остави, Корлат. Те не търсят благодарности. Те са просто войници. Две жени на Империята. От тях знам, че Круппе редовно посещава Силвърфокс. Поел е ролята на грижовен чичо, може би. Много странен човек. Мил, въпреки ужасното проклятие, което ми наложи.
— Проклятие? О, мхаби, от това, което съм видяла досега у Круппе, мога да ти кажа едно — той не би могъл да прокълне никого. Не вярвам дори да си е представял какво може да означава за теб прераждането на Татърсейл.
— Това го разбирам добре. Бил е призован от Древния бог — който или тогава е решил да го замеси, или вече го е бил привлякъл за свой помощник. Направено беше нещо отвратително, гадост, както го нарече Каллор, и наистина беше гадост. Изсъхналият труп на Найтчил, душата на Татърсейл, затворена в него, призракът, изтъкан от магията на Т’лан Имасс. Кошмарно създание. Древният бог е поискал да го спаси по някакъв начин, в някаква форма, и за това, изглежда, му е бил необходим Круппе. Да. Даруджистанецът е направил каквото е могъл, вярвайки, че е проява на милост. Ала не се заблуждавай, Корлат. Круппе и неговият Древен бог са решили да използват детето, което са създали. Преднамерено или не в началото? Има ли значение? И ето, сега Круппе съпровожда Силвърфокс. Заговорничат ли нещо двамата? Сляпа съм…
— Да заговорничат? С каква цел, мхаби?
— Ти ли не знаеш? Трудно ми е да го повярвам.
— Ти явно си решила, че всички заговорничим… срещу теб.
— А не е ли така? — Събра цялата си сила и запокити паницата, чу как се плисна, отскочи от нещо, чу изненадания вик на Мурильо, който, изглежда, бе имал нещастието да се озове в траекторията на полета й. — Пазете ме! Хранете ме! Наблюдавайте ме, да не би да сложа край на живота си! И това не е ли заговор? А дъщеря ми — собствената ми дъщеря — тя идва ли да ме навести? Не! Кога за последен път видях лицето й? Кога? Вече не помня!
Ръката стисна рамото й. Гласът на Корлат беше тих, но напрегнат.