Тенесковрите се надигаха като неумолим прилив срещу всички стени на града. Надигаха се и помитаха, човешка гмеж, тласната от глада към сляпо безумие. Барикадите зад портите се огъваха пред натиска и рухваха.
И Капустан се давеше в кръв.
На четиристотин крачки от входа на казармата Итковиан тъкмо обръщаше оцапания си с кръв боен кон. Отдолу се протягаха ръце, впиваха се в бронираните хълбоци на животното. Озверял от хладна ярост, конят тъпчеше и кършеше кости, забиваше копита в гърди и глави.
Три гриви на Сивите мечове обкръжаваха Щит-наковалня, откъснати от казармата на билото на ниския хълм — доскорошното гробище-колонада. Повечето изправени глинени саркофази бяха рухнали, бяха се потрошили и от тях се бяха изсипали изгнили, увити в дрипи човешки останки, разбъркани в безпорядък със своите събратя в смъртта.
Итковиан виждаше казармената порта, пред която се беше струпала грамада от човешки тела — достатъчно висока за катерене, и това правеха сега десетки и десетки тенесковри: катереха се и се спускаха, за да ги срещнат нащърбените остриета на мечове и върховете на дългите пики. Пики, които убиваха и раняваха озверелите селяци — а те не правеха никакъв опит да се защитят и развяваха като дрипави пряпорци парцали, покрити със засъхнала кръв.
През целия си живот Итковиан не беше виждал такава ужасна гледка. Въпреки всичките сражения, в които бе участвал, въпреки всички ужаси на боя, които един войник неизбежно вижда, това, което сега бе пред очите му, заличаваше всичко от ума му.
Щом селяците отстъпеха по склона от трупове, сред мъжете скачаха жени, разкъсваха дрехите им, приковаваха ги на място с разкрачени крака и сред всичката кръв, писъци и дращещи във въздуха пръсти ги насилваха.
В краищата на могилата от трупове други техни ближни се хранеха с безжизнената вече плът.
Двоен кошмар. Щит-наковалня не можеше да реши кой от двата го стъписва повече. Собствената му кръв течеше смразена в жилите му и той съзнаваше, с ужас, достигащ до ръба на паниката, че щурмът тепърва започва.
Нова вълна се надигна и се изсипа върху окаяния отряд на Сивите мечове в гробището. Широките булеварди и улици гъмжаха от плътни редици побеснели тенесковри. Очите на всички се бяха приковали в Итковиан и войниците му. Ръце се протягаха към тях, все едно от колко далече, и алчно дращеха във въздуха.
Сбрали щитовете си плътно един до друг, Сивите мечове престроиха разбитото си каре около Щит-наковалня. Щеше да бъде пометено, Итковиан го знаеше съвсем ясно, щеше да бъде погълнато, както преди няколко мига, и все пак, ако мълчаливите му бойци успееха да издържат като предишния път, карето щеше отново да се надигне от морето от трупове, да си пробие път, да отхвърли врага и да се качи на върха на новата могила от плът и кости. И ако успееше да се задържи отново на коня си, Итковиан щеше да сече с меча си на всички страни, да убива всеки, който влезе в обхвата му, а онези, които само ранеше, щяха да издъхнат под железните копита на коня му.
Никога досега не се беше сражавал толкова безмилостно жестоко и от това му прилошаваше, сърцето му се изпълваше със смазваща омраза — към Пророка. Да причини такова страдание на своите. И към септарх Кулпат, заради хладнокръвната жестокост, с която пращаше жалките селяци в зейналата паст на една отчаяна армия.
А най-отвратителното беше, че тактиката най-вероятно щеше да успее. „Макар и на невъобразима цена.“
Тенесковрите нападнаха с дивашки рев.
Първите, озовали се пред настръхналото каре, бяха посечени. Заотстъпваха с писъци, избутани и изпотъпкани от своите, във всепоглъщаща гмеж, още по-жестока и от онова, пред което се бяха озовали в първите редици. Други връхлетяха напред, за да ги срещне същата орис. Но прииждаха все нови и нови, катереха се по гърбовете на хората пред тях, а други — по техните рамене. За кратък миг Итковиан видя как се надигна тройна стена от побесняла тълпа, после вълната рухна и погреба под себе си Сивите мечове.
Карето се огъна под тежестта й. Изпускаха се мечове. Смъкваха се щитове, шлемове падаха от главите, и накъдето и да погледнеше Итковиан, всичко бе плувнало в кръв.
По надигащата се и спускаща се човешка маса залазиха фигури. Удряха с ками и криви ножове и пълзяха напред — крайната цел на беса им беше Итковиан, и той го знаеше. Щит-наковалня стисна здраво широкия си меч и щита. С леко изместване на натиска с коленете завъртя коня на място. Озверялото животно замята глава, след това я сниши, за да предпази гърлото си. Бронята, покриваща челото, врата и гърдите му, вече беше очукана. Копитата тъпчеха, жадни да се забият в жива плът.