Първият селяк влезе в обхвата му. Итковиан замахна с меча, видя как главата се завъртя и се откъсна от тялото, видя как тялото потръпна, преди да рухне. Конят изрита със задните копита, чу се пукот, после животното се изправи и се надигна на задните си крака, подкованите с желязо предни копита повалиха някаква побесняла пищяща жена. Един мъж скочи и вкопчи ръце в десния преден крак на коня. Итковиан замахна и мечът му го посече в кръста, чак до гръбнака.
Конят се завъртя и кракът отхвърли увисналото на него тяло. Главата му се стрелна напред, зъбите се забиха в сплъстената коса на темето и откъснаха и коса, и кост.
Нечии ръце се впиха в лявото бедро на Итковиан. Той се изви и замахна с меча надолу. Острието захапа мускул и хрущял, швирна кръв и посеченият се свлече.
Конят изрита отново. Хапеше бясно, тъпчеше и се въртеше на място, но ръцете, натискът и тежестта вече ги затрупваха от всички страни. Мечът на Итковиан святкаше като мълния, свистеше слепешката, но винаги попадаше на плът и кост. Някой се изкатери върху задницата на коня зад него. Щит-наковалня изви гръб напред, облечената му в стомана ръка се стрелна над главата му и удари надолу. Той усети как стоманените й пръсти се хлъзнаха през кожа и плът, забиха се между ребрата и в корема.
Порой от жлъчка и кръв швирна върху седлото му. Тялото се смъкна.
Той даде рязка команда и конят приведе глава. Итковиан замахна широко с меча — острието описа пълен кръг, докато конят се въртеше. После се завъртя в обратна посока и Щит-наковалня повтори замаха.
Мъжът и конят се въртяха в пълен кръг, в едната и в другата посока — и нанасяха ужасни поражения. През заслепяващия зной под забралото на шлема Итковиан зърна за миг сцената наоколо.
Сивите мечове нямаше да се вдигнат отново. Не и този път. Не можеше да види нито един. Тенесковрите го бяха обкръжили от всички страни, с грамада от трупове цял човешки ръст под краката им. А някъде под тази кипнала повърхност бяха войниците му. Живи погребани. Погребани умиращи. Погребани мъртви.
Селяците си подаваха измъкнатите пики на падналите. След няколко мига остриетата им щяха да замушкат отвсякъде. Срещу това нямаше да стигне бронята — нито неговата, нито на коня.
„Твой съм, Боже на двете бивни. До последния миг.“
— Пробивай!
Бойният кон беше очаквал тази команда и се понесе напред. Копита, гърди и рамене запробиваха през гъстата гмеж. Итковиан сечеше с меча си от двете страни. Залитаха назад тела, прерязани на две, рухваха под бесните копита. Пики замахваха към него и се хлъзгаха по бронята и щита. Тези отдясно ги отблъсваше с меча си.
Нещо се заби в тила му, преряза връзките на бронята, прониза кожата и плъстената подплата. Болката го прониза, когато острието изстърга в ребрата му почти до гръбнака.
В същия момент конят изцвили, натъкнал се на острието на пика. Залитна наляво, олюля се, изви глава и челюстите захапаха дръжката.
Някой скочи срещу щита на Итковиан и замахна с брадва. Острието се заби между лявото му рамо и шията.
Върхът на меча му излетя към лицето на нападателя, посече едната буза и излезе през другата. Итковиан изви оръжието в десницата си, лицето му зад забралото се озова на един пръст пред съвсем младото лице на жертвата. Беше момиче — изхъхри и рухна.
Усещаше тежестта на пиката, забита в гърба му, чу я как издрънча по бронята на задницата на коня, когато животното се надигна на задните си крака.
Един рибарски нож улучи незащитената част на левия му крак зад коляното и се вряза в ставата. Итковиан замахна безсилно надолу с ръба на щита и едва успя да избие ръката на нападателя. Тънкото острие за кормене на риби се откърти и цяла педя от него остана забита в крака му, разкъсала жили и хрущял. Кръвта швирна надолу по прасеца и предпазващата го плъст.
Щит-наковалня не изпита болка. Груба яснота бе завладяла мислите му. Неговият бог беше с него — сега, в този последен миг. С него и с неговия храбър, неукротим боен кон.
Залитането наляво престана и животното — изтръгнало пиката — се надигна отново, въпреки кръвта, бликнала от гърдите му. Скочи напред, прегазваше всичко, риташе и хапеше, пробиваше си път към нещо като — невероятно според Итковиан — пуста улица, с пръснати по нея неподвижни тела.
Щит-наковалня, най-сетне осъзнал какво виждат очите му, напрегна сетни сили. Врагът отвсякъде заотстъпва. Писъци и грохот на желязо отекнаха диво под шлема му.
След миг излезе на чисто, копитата зачаткаха бясно и конят отново се надигна на задните си крака — този път не с гняв, а с триумф.
Болката дойде, щом Итковиан се отпусна изнемощял на шията на коня. Болка, каквато никога не беше изпитвал. Пиката беше останала забита в гърба му, прекършеното острие на ножа — зад коляното му, раната от брадвата пламтеше. Стиснал челюсти, той успя да укроти коня, успя да го накара да се завърти… и отново се озова с лице срещу гробищата.