Съзнаваше, че се е озовал в място, лишено от всякакъв разум. Разбираше някак, че останалите от опълчението му вече съществуват по-скоро в ума му, отколкото в реалния свят. Сражаваха се с умения, каквито не бяха имали досега. Не се уморяваха. Не викаха, не крещяха, нямаше дори бойни команди и бойни викове. Нямаше нужда от тях — никой не се огъваше, никой не отстъпваше. Тези, които падаха, загиваха на място, мълчаливи като статуи.
Коридорите на приземния етаж бяха затрупани с високи до гърдите камари човешки тела. В някои от стаите дори не можеше да се влезе. Кръв течеше през гъстата гмеж като пурпурна река, избила под земната повърхност, просмуквайки се през чакълестата почва, през пясъчните гнезда и покрай заровените камъни — просмукваше се тук, в тази злокобна сграда, през кости, месо, броня, ботуши и сандали, оръжия и шлемове. И вонеше като клоака. Нападателите най-сетне започнаха да се отдръпват, да отстъпват по почти запушените стълбища, да изскачат навън през прозорците. Отвън чакаха други хиляди, но отстъпващите запушваха пътя им. За миг в сградата се възцари мир.
Замаян и залитащ по главния коридор, лестарският лейтенант най-сетне се добра до Грънтъл. Ръцете на командира му лъщяха, покрити с полусъсирена кръв, остриетата на късите саби бяха пожълтели — вече наистина като тигрови зъби — и той извърна озверялото си лице към лестареца.
— Този етаж го отстъпваме — каза Грънтъл и изтръска кръвта от оръжията.
Беше обкръжен от посечените останки на сиърдомини. Облечените в тежка броня воини бяха буквално нарязани на парчета.
Лейтенантът кимна и каза:
— Вече няма място за маневриране.
Грънтъл сви рамене.
— Имаме още два етажа нагоре. След това — покривът.
Погледите им се задържаха един в друг и лейтенантът изпита едновременно мраз и топлина от това, което видя във вертикалните резки на зениците на Грънтъл. „Мъж, от когото да се боиш… когото да следваш… и да обичаш.“
— Ти си Смъртният меч на Трейк.
Грамадният дару се намръщи.
— Стони Менакис?
— Само драскотини, капитане, придвижи се нагоре до втората площадка.
— Добре.
Натоварено с чували храна и мехове с вода, опълчението се събираше по неизречена команда. Лестарецът видя, че в последната битка са паднали двайсетина. „Губим по толкова на всеки етаж. Докато стигнем покрива, ще сме останали само двадесетина. Какво пък, ще стигнем да удържим капака. Да го държим до Бездната на Последната нощ.“
Мълчаливо, хората, последвали капитана, събираха годни оръжия и снаряжение, главно от сиърдомини. Лестарецът видя как една от жените вдигна облечена в метална ръкавица ръка, отсечена от сабята на Грънтъл, измъкна невъзмутимо ръката от люспестата ръкавица и я надяна на десницата си.
Грънтъл закрачи през труповете към стълбището.
Време беше да се изтеглят на следващия етаж. Време беше да овладеят външните стаи с разбити кепенци, задното и централното стълбище. „Време е да натикаме още души в задавеното гърло на Гуглата.“
А отвън — вълна от грохот и рев.
Възседнал грамадния, плувнал в пяна боен кон, Брукалаян гледаше как „резачите“ на дестраянта мъкнат едва дишащия Итковиан в съседната сграда, която през следващите една-две камбани щеше да служи за лазарет. Самият Карнадас, привлякъл отново от заразения Лабиринт на Денъл, беше спрял кръвта от гърдите на коня на Щит-наковалня.
Бойците на Смъртния меч бяха помогнали на оцелелите в гробищата Сиви мечове да се изтеглят. Сред тях също имаше ранени, за които трябваше да се погрижат, но фаталните рани вече бяха свършили своето. Издърпваха труповете встрани и трескаво търсеха все още живи бойци.
На резачите им предстоеше да извадят железата, забити в тялото на Итковиан, оръжията, които с това, че бяха останали в плътта, най-вероятно бяха спасили живота на Щит-наковалня. И Карнадас трябваше да е там по време на ваденето, за да спре кръвта, която щеше да бликне с изтръгването на желязото.
Суровият поглед на Брукалаян проследи дестраянта, когато старецът закрета уморено след хирурзите. Твърде далече бе отишъл Карнадас, твърде много бе извлякъл от лабиринта си — и го правеше твърде често. Тялото му беше започнало да се предава невъзвратимо. По ставите на ръцете му бяха избили отоци — по лактите, по китките и пръстите. Вените и артериите му бяха изтънели и напукани, просмукването на кръв в мускулите щеше да се усилва. Потокът на Денъл подлагаше на развала всичко, през което течеше — тялото на самия жрец.