„Гуглата. Кралят на Върховен дом Смърт… дошъл да поздрави душата на този мъж. Лично.“
„Защо?“
След миг Господаря на Смърт вече го нямаше. Но всички се бяха вкаменили.
Заваля. Силно.
Разводнената кръв течеше по черната броня и брънките блестяха пурпурни.
Други две очи споделяха видението на Итковиан. Очи, които той познаваше много добре. И хладно доволство обзе ума на Щит-наковалня, и в ума си той се обърна към другия свидетел и разбра, без капка съмнение, че думите му са чути.
„Хванах те, Рат-Финир.“
„Мой си, изменнико.“
„Мой си.“
Ястребът извиваше между тласканите от вятъра дъждовни облаци, капките биеха яростно по крилете и опашката му. Злокобни пламъци проблясваха долу из града сред полусрутените почернели сгради.
Денят свършваше, но ужасът не отстъпваше. Умът на Бюк беше изтръпнал от всичко, което бе видял досега, и разстоянието, осигурено му от облика на соултейкън, не носеше облекчение. Твърде остри бяха очите на ястреба.
Спусна се бързо точно над имението, приютило Бочълайн и Корбал Броуч. Пред портата имаше грамада трупове. Богато украсените кули и проходи покрай стените на двора бяха заети от безмълвни стражи, черни и сковани като каменни статуи под поройния дъжд.
Армията на Корбал Броуч от съживени трупове беше нараснала. Преди това стотици тенесковри бяха разбили портата и бяха нахлули в двора. Бочълайн ги бе посрещнал с вълни от смъртоносни заклинания — магия, която бе овъглила плътта им, беше я напукала и я беше свлякла на дрипи от костите. Дълго след като бяха измрели, заклинанието бе продължило с неумолима ярост, докато каменните плочи не се покриха до глезените с овъглена прах.
Последвали бяха още два опита за щурм, всеки — по-отчаян от предишния. Връхлетени от магия и неумолимата жестокост на възкресените воини, тенесковрите най-сетне бяха отстъпили, бяха побягнали в ужас. По-късно следобеда нахлуха беклитите и съдбата, която ги сполетя, не беше по-милостива. Сега, с усилването на дъжда и сгъстяването на вечерния сумрак, улиците около имението бяха пълни само с мъртъвци.
С натежали от умора криле Бюк отново се издигна нагоре и се понесе над главния булевард на Дару, на запад.
Изкорубени жилищни сгради, дим, бълващ от руините, блясък на ближещи дърво пламъци. Кипящи тълпи тенесковри, огромни огньове по площадите, на които се печеше нанизана на шишове човешка плът. Блуждаещи отделения скаланди, беклити и бетаклити, урдомани и сиърдомини.
„Объркани, разгневени, изумени къде ли са се скрили гражданите на Капустан. О, взехте града, но въпреки това се чувствате измамени.“
Острият му поглед гаснеше с последните лъчи дневна светлина. На югоизток, замъглени от дъжда и пушеците, се издигаха кулите на палата на принца. Тъмни и като че ли — непокътнати. Обитателите му може би все още се държаха. А може би отново се бе превърнал в пусто здание, обитавано само от призраци. Върнал отново спокойното си безмълвие, с което е бил прочут столетия преди идването на капънците и дару.
Бюк извърна глава и зърна някаква жилищна сграда малко вляво. Около нея бушуваха пожари, но тромавото здание като че ли бе станало неподатливо на пламъците. И сред сиянието на огнените стълбове видя изрисувани в червено голи човешки трупове. Хиляди и хиляди, изпълнили околните улици и улички.
„Не, трябва да е някаква грешка. Очите сигурно ме лъжат. Тези мъртъвци трябва да лежат върху руините. Така трябва да е. Богове, приземният етаж на сградата дори не се вижда. Не е възможно да са трупове, не може да са струпани толкова високо…!“
Беше сградата, приютила Грънтъл и неколцината с него.
И макар обсадена от пожари, не се подпалваше.
И, осветени от всички страни от пожарите, стените плачеха.
Не с вода. С кръв.
Бюк закръжи все по-близо и колкото повече се снишаваше, толкова по-голям ужас го обземаше. Вече можеше да види прозорците, разбитите кепенци на първия видим отгоре етаж. Затрупани с мъртви тела. Същото беше и на следващия етаж, и на този над него, точно под покрива.
И разбра, че цялото здание буквално е запълнено. С грамади от плът и кости, а от прозорците като сълзи капеше кръв и жлъч. Гигантски мавзолей, паметник на този трагичен ден.
Зърна фигури по покрива. Десетина души, сгушени под сглобените набързо навеси и заслони. Един, малко встрани, се беше навел и сякаш оглеждаше ужаса по улицата долу. Висок и изгърбен. С широки, смъкнати рамене. Странно настръхнал в сенките. С две къси саби, увиснали в ръцете му — блеснали като жълта кост.