Той кимна и каза на новобранката:
— Вие с мен. Напред, в марш.
И бавно закрачи по мократа хлъзгава рампа.
Последваха го петдесет и трима бойци, в пълно мълчание.
Квадратното преддверие бе осветено от една факла, затъкната в желязна скоба на стената. Двете отделения, назначени за тук, се раздвоиха, а Щит-наковалня с отряда си продължи към широкия коридор и двукрилата врата в дъното. Плясъкът на дъжда отвън ги догони.
Отпред, приглушени от дебелите дъбови врати, се чуваха гласове. Смях, на ръба на истерията. Пращене на горящо дърво.
Итковиан стигна до входа и без да спира, натисна с щита и с металната си ръкавица двете крила и ги отвори широко. Щом пристъпи вътре, бойците зад него се пръснаха във ветрило и овладяха края на дългата сводеста зала.
Към тях рязко се извърнаха лица. Мършави дрипави фигури наскачаха от столовете от двете страни на дългата маса. Задрънчаха съдове, по пода западаха кокали. Някаква жена с разчорлена сива коса изкрещя и затича като полудяла към младия мъж, седнал в трона на Джеларкан.
— Любезна Майко — изхриптя мъжът и протегна мазната си ръка към нея, но без да откъсва жълтеникавите си воднисти очи от Итковиан. — Успокойте се.
Тя стисна ръката му, падна на колене и захлипа.
— Това са само мои гости, Майко. Закъсняха, уви… за царствения пир.
Някой се изсмя пискливо.
В средата на масата имаше огромно сребърно плато, на което беше запален огън от счупени крака на столове и рамки на картини — вече на въглени. Отгоре на дълъг шиш бяха нанизани останките от одран човешки труп — вече никой не го въртеше и беше почернял отдолу. Отсечени при коленете, двете бедра бяха вързани едно за друго с медна тел. Ръцете — и те доскоро вързани — явно бяха изтръгнати от раменете. Главата беше останала, разцепена и овъглена.
Ножове бяха рязали от плътта по цялото тяло. Бедра, задник, гърди, гръб и лице. Но това, осъзна Итковиан, не беше пир, предизвикан от глада. Тенесковрите в тази стая бяха много по-охранени от всички, които бе виждал досега. Не. Това, в тази зала, в тази нощ, беше празненство.
Вляво от трона, наполовина скрит в сянката, се виждаше Х-образен кръст от две пики. На него беше разпъната кожата на принц Джеларкан.
— Прескъпият принц беше мъртъв преди да започнем печенето — каза младият мъж на трона. — Не сме чак толкова жестоки, в края на краищата. Ти не си Брукалаян, защото Брукалаян е мъртъв. Трябва да си Итковиан, тъй нареченият Щит-наковалня на Финир.
Зад трона се появиха сиърдомини — със светла броня и оръжия, наметнати с кожи, с лица, скрити зад решетките на шлемовете, с тежки брадви в облечените в метал ръце. Четири, осем, дузина. Двайсет. Прииждаха още.
Мъжът на трона се усмихна.
— Войниците ви изглеждат… уморени. Негодни точно за тази задача. Познаваш ли ме, Итковиан? Аз съм Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Кажи ми, къде са хората на този град? Какво направихте с тях? О, нека сам да се сетя. Сврели са се в тунели под улиците. Пазени от шепа оцелели джидрати, една-две роти от вашите Сиви мечове и неколцина от капънската гвардия на принца. Допускам, че принц Аралд също се крие долу и трепери. Какъв позор. Дълго го търсихме. Е, търсенето на скритите входове продължава. Ще бъдат намерени. Капустан ще бъде прочистен, Щит-наковалня, въпреки че, уви, вие няма да доживеете този славен ден.
Итковиан изгледа съсредоточено младия мъж и видя нещо, което не бе очаквал да види.
— Първо чедо, в душата ви има отчаяние. Ще ви го взема, сър, а с него — и бремето ви.
Анастер се разтърси на трона, сякаш го бяха ударили. Събра колене, закатери се по гърба на стола, със сгърчено лице. Ръката му посегна към дръжката на странната обсидианова кама на колана му, после се дръпна като попарена.
Майка му изпищя и се вкопчи в протегнатата му ръка. Озъбен, той я дръпна и жената рухна на пода и се сви на кълбо.
— Не съм твоят баща — продължи Итковиан, — ала ще бъда като него. Дай воля на изблика си, Първо чедо.
Младият мъж го зяпна, оголил зъби, и изсъска:
— Кой… какво си ти?
Капитанът пристъпи напред.
— Прощаваме невежеството ви, сър. Той е Щитът-наковалня. Финир познава скръбта. Толкова скръб, че му е непосилно да й устои. И затова избира човешко сърце. Бронирано. Смъртна душа, която да побере скръбта на света. Щитът-наковалня. Тези дни и нощи станаха свидетели на огромна скръб, на дълбок позор — и всичко това, виждаме, е изписано ясно в очите ви. Не можете да заблуждавате себе си, сър. Нали?
— Никога не сте могли — каза Итковиан. — Дайте ми отчаянието си, Първо чедо. Готов съм да го приема.