Воят на Анастер прокънтя в залата. Той се изкатери още по-нависоко по гърба на трона и покри лицето си с шепи. Очите на всички се бяха впили в него.
Никой не помръдваше.
Запъхтян, Анастер се взря в Итковиан. После поклати глава и прошепна:
— Не. Няма да ти дам… отчаянието си.
— Това е дар! — изсъска капитанът. — Първо чедо…
— Не!!!
Раменете на Итковиан хлътнаха. Върхът на меча в десницата му потрепери и се сниши. Новобранката пристъпи до него, за да го подкрепи.
— Не можеш да ми го вземеш! Не можеш!
Капитанът погледна Щит-наковалня с широко отворени очи.
— Сър! Не мога да понеса това…
Щит-наковалня бавно поклати глава.
— Не. Разбирам. Първото чедо… у него няма нищо освен отчаяние. Без него…
„Без него е нищо.“
— Избийте ги всички! — изкрещя съкрушено Анастер. — Сиърдомини! Всички до крак!
Четиридесет сиърдомини се втурнаха напред от двете страни на масата.
Капитанът изкомандва и първият ред зад нея се смъкна на колене. Втората редица надигна арбалетите. Двадесет и четири метални стрели изсвистяха през залата. Нито една не пропусна целта си.
От страничните входове за гостните изсвистяха още стрели.
Само шестима сиърдомини останаха прави. Подът беше застлан с тела, гърчещи се и вкочанени.
Тенесковрите около масата тичаха към портала зад трона.
Самият Анастер пръв стигна до него, майка му залиташе по петите му.
Сиърдомините връхлетяха върху Итковиан.
„Още не съм свършил.“
Мечът му блесна. Покрита с шлем глава отхвърча от раменете. Нов замах посече металните брънки и разпра корема на друг сиърдомин.
Арбалетите изтрещяха отново.
И срещу Сивите мечове не стоеше никой.
Щит-наковалня отпусна меча си.
— Капитане. Приберете тялото на принца. Кожата да се свали. Ще върнем принц Джеларкан на неговия трон, на мястото, което му се полага. И тази зала ще я държим. В името на принца.
— Първото чедо…
Итковиан я погледна в очите.
— Ще го срещнем отново. Аз съм единственото му спасение — и няма да го оставя.
— Вие сте Щитът-наковалня.
— Аз съм Щитът-наковалня.
„Аз съм скръбта на Финир. Аз съм скръбта на света. И ще държа. Ще я държа цялата. Защото все още не сме свършили.“
17.
Плътта не може да си представи какво може да побере душата.
Трескава и гореща, пъпчивата кожа потръпваше като мокър чувал, пълен с камъни. Тялото на Майката излъчваше пареща очите мазнина. Беше се просмукала в дрипите, покриващи Ток-младши, и той се беше хлъзнал между гънките на плътта, докато грамадното издуто туловище на К’Чаин Че’Малле пристъпваше бавно по грапавия под; масивните ръце го притискаха в свирепа прегръдка.
В пещерата цареше мрак. Проблясъците на светлина, които зърваше понякога, идваха по-скоро отвътре. Илюзии за някогашни спомени. Откъслечни сцени, за ниски хълмове с прежълтяла трева, окъпани от топлите лъчи на слънцето. Силуети, уловени на ръба на полезрението. Някои бяха с маски. Една от тях бе само мъртва кожа, изпъната върху грубите кости. Друга беше… красотата. Съвършенството. Не можеше да повярва на никоя от тях. Лицата бяха лица на собствената му лудост, извисяваха се, все по-близо, надвесваха се над рамото му.
Когато го обземеше сънят, сънуваше вълци. На лов. Но не за храна, а за да причинят… нещо друго; не знаеше какво. Плячката се скиташе самотна. Плячката побягваше, щом го видеше. И той я гонеше, с братя и сестри от двете му страни. Неуморен. Левгите летяха под здравите му лапи. Дребното уплашено същество не можеше да му избяга. Той и ближните му го приближаваха, изтощаваха го по склоновете на хълмовете и накрая то се олюля и рухна. Обкръжиха го.
И докато приближаваха, за да направят… каквото трябваше да направят… плячката изчезна.
Шок — и отчаяние. Много пъти.
Той и ближните му започваха да кръжат около мястото, където бе паднала тя. Вдигаха глави към небесата и скръбният им вой изригваше от гърлата им. Непрестанен вой. Докато Ток-младши не се събудеше в прегръдката на Майката, в душния въздух в пещерата, кънтяща сякаш от глъхнещия ек на воя му. Тогава създанието стягаше прегръдката си. Хленчеше и душеше тила му със зъбатата си муцуна с дъх на сладко мляко.
Циклите на живота му. Сън, след него — будни часове, накъсани от халюцинации. Замъглени сцени с фигури, огрени от златна слънчева светлина, илюзията, че е бебе в ръцете на майка си, че суче от гръдта й — Матроната нямаше гърди и той знаеше, че това е илюзия, но тя все пак го обладаваше — а когато започваше да опразва мехура и червата си, тя го отделяше от себе си, за да не я оцапа. После го облизваше да го почисти, жест, който го лишаваше и от последните късчета достойнство.