Прегръдката й кършеше костите му. Колкото по-силно пищеше от болка, толкова по-здраво го стискаше. Вече се беше научил да страда в мълчание. Костите му заздравяваха с неестествена бързина. Понякога неравно. Знаеше, че се деформира — гърдите, бедрата му, плещите.
След това идваха посещенията. В ума му се оформяше призрачно лице, скрито в набръчкания лик на старец, два едва видими лъскави бивена. Две жълти очи, блеснали от смях, се взираха в неговите.
Познати бяха тези застъпващи се лица, но Ток не можеше вече да ги разпознае.
Посетителят заговаряше.
„В капан са, приятелю. Всички освен Т’лан Имасс, който се бои от самотата. Иначе защо да не остави спътниците си? Погълнати от леда. Безпомощни. Замръзнали. Сегюле — няма защо да се боиш от тях. Изобщо. Само си играех. А жената! Тази прелестна ледена статуя! Вълкът и псето изчезнаха. Побягнаха. Да, родственикът, братът на очите ти… избяга. Подви опашка, хи-хи!“
И пак.
„Много закъсня малазанската ви армия! Много закъсня за Капустан! Градът е мой. Твоите другари бойци са все още на седмица път, приятелю. Ще ги посрещнем, както посрещаме всички врагове.“
„Ще ти донеса главата на малазанския пълководец. Ще ти донеса изпечената му плът и ще пируваме двамата, ти и аз, отново.“
„Колко кръв може да пролее един свят? Чудил ли си се някога, Ток-младши? Искаш ли да видим? Е, да видим тогава. Двамата с теб, и скъпата Майка тук… о, ужас ли е това, което виждам в очите й? Частица здрав разум, изглежда, е останала все пак в изгнилия й мозък. Колко жалко… за нея.“
После, след дълго отсъствие, се върна отново. Лъжливата кожа на старец се беше изпънала над нечовешкото лице. Бивните се виждаха като през прозрачно стъкло. Очите горяха, но не от радост този път.
„Измама! Те не са смъртни зверове! Как смеят да нападат защитата ми! Тук, пред самите порти! И след като Т’лан Имасс изчезна… никъде не мога да го намеря! И той ли иде?“
„Така да бъде. Няма да те намерят. Тръгваме на път, тримата. На север, където не могат да стигнат. Приготвил съм друго… гнездо за двама ви.“
„Неудобството…“
Но Ток вече не го слушаше. Умът му беше другаде. Виждаше бяла слънчева светлина, болезнените й отблясъци по покритите с лед планини и долини, погребани под реки от сняг. В небето кръжаха кондори. А после, много по-наблизо, се появи дим, пръсваха се дървени постройки, рухваха каменни стени. Тичащи с писъци фигури. Пурпур, пръснат по снега, запълнил млечносивите локви по каменистия път.
Гледната точка — очи, които виждаха през червена мъгла — се измести, люшна се на една страна. Черно-сивата хрътка тичаше, стегнала рамене, и разкъсваше бронираните фигури с брутална жестокост. Носеше се напред към втората група порти, сводест портал в подножието на висока крепост. Никой не можеше да застане на пътя й, никой не можеше да я забави.
Сива прах се вихреше от раменете на хрътката. Вихър. Завъртя се, изкриви се в ръце, в крака, стиснали хълбоците на животното, видя се глава, покрита с костен шлем, разпрана козина, развяла се като криле. Вдигнат високо крив меч с цвят на стара кръв.
„Костите му са добре, но не и плътта. Моята плът е добре, но не и костите. Братя ли сме?“
Куче и ездач — видение от кошмар — връхлетяха срещу огромните, обковани с желязо врати.
Дървото се взриви. В полумрака на входа ядрото сиърдомини заотстъпва, обзето от ужас.
Яхнал вълчето си видение, Ток профуча през опразнения портал и видя в сенките надигащите се огромни туловища на влечуги, от двете страни на кучето и немрящия му ездач.
Ловците на К’елл надигнаха широките мечове.
Вълчицата изръмжа и затича с все сила. Погледът й се беше приковал в портата, всичко там беше ярко очертано и остро като строшено стъкло, а онова, което бе встрани, оставаше като в мъгла. Озова се пред Ловеца на К’елл, пристъпващ отляво на кучето и ездача му.
Съществото се завъртя и мечът изсвистя, за да спре устрема им.
Вълчицата се шмугна под него, после скочи нагоре, разтворила широко челюсти. Кучешките й зъби се впиха дълбоко в безжизнената плът. Мускулите на челюстта се издуха. Изпращя кост, и поддаде. Вълчицата неумолимо затваряше жестоката си захапка. Инерцията й събори Ловеца на К’елл и го натресе в стената, която потръпна от сблъсъка. Горните и долните кучешки зъби се срещнаха. Кривите кътници изстъргаха едни в други, прерязвайки коравия като дърво хрущял и сух мускул.
Вълчицата откъсваше главата от тялото.
К’Чаин Че’Малле се разтърси в спазъм. Един от мечовете се вряза в десния заден крак на вълчицата.