Паран изръмжа. Идваше му да извади меча и да въздава мъст, искаше най-сетне — след толкова време — да нанесе смъртния си удар срещу Панион Домин. Бързия Бен, в кратките мигове, когато беше с ясен ум и не гореше в треска, беше дал да се разбере, че Доминът крие ужасни тайни и че злокобна воля е покварила сърцето му. Тенесковрите бяха достатъчно доказателство за това.
Но и нещо друго го мъчеше. Живееше с болка. В стомаха му бушуваха пожари. Беше избълвал кисела жлъч и кръв — не го каза на никого. Тази болка го стягаше в оловните си вериги и оковите го приковаваха.
„И още една истина, истина, която се мъча да потисна. Тя ме е обсебила. Търси мислите ми. Ала не съм готов за нея. Все още не, с този пламнал стомах…“
Беше пълна лудост — самозаблуда, — но Паран бе повярвал, че болката ще се смири — и всичко отново ще се оправи, — след като развихри пред света неудържимата ярост, която го бе обладала. Безумие или не, беше се вкопчил в тази вяра. „Едва тогава ще отстъпи натискът. Едва тогава.“
Не беше готов да отстъпи.
— Призови Мостоваците — изръмжа Паран. — До една камбана можем да сме при северната порта.
— Само трийсетина сме — изръмжа Тротс.
— Ами, проклети да сме, ако не засрамим баргастите и не ги накараме да побързат…
— На това ли се надяваш?
Паран го изгледа накриво.
— Гуглата да ни вземе всички дано, Тротс, нима не поиска тъкмо ти да ти го разреши Тор? Нима очакваш само ние, трийсет и седмината, да върнем сами Капустан? С един изпаднал в несвяст маг?
Баргастът, присвил очи към горящия отпред град, размърда рамене и отвърна:
— Бързия Бен го оставяме. Колкото до взимането на града, решил съм да опитам.
Капитанът помълча, после се усмихна.
— Радвам се да го чуя.
Походът на Белоликите баргасти се бе оказал бавен и мъчителен. През деня, докато вървяха на юг през хълмистите равнини, клановете спираха по няколко пъти заради избухнали внезапно дуели. Най-сетне обаче те бяха започнали да намаляват, а и решението на Хъмбръл Тор да повери отделни задачи на цели кланове в предстоящото сражение щеше да премахне изцяло вероятността да се подновят. Но въпреки че всеки главатар на клан се бе посветил на общата кауза — освобождението на боговете, — старите вражди си оставаха.
Новата роля на Тротс като главатар на Подпалвачите на мостове бе донесла известно облекчение на Паран. Беше намразил отговорностите, които носеше командването. Бремето на грижите за всеки подчинен беше станало непоносимо. Като първи помощник-командир, това бреме макар и с малко бе понамаляло — достатъчно, поне засега. По-неприятен беше фактът, че Паран бе изгубил ролята си на представител на Подпалвачите на мостове. Тротс се беше нагърбил със задачата да присъства на военните съвети и капитанът оставаше извън играта.
В строгия смисъл на думата Паран си беше останал командир на Мостоваците. Но отрядът им вече се беше превърнал в племе, поне от гледна точка на Хъмбръл Тор и баргастите, а племената си избираха бойни главатари и тази роля се падаше на Тротс.
Отрядът на Мостоваците вървеше към разкаляните брегове на почти пресъхналия поток, лъкатушещ към града. Пушеците от пожарите на Капустан скриваха звездите над тях, а дъждът от последните няколко дни беше направил почвата мека. Бяха затегнали здраво броня и оръжия; газеха без звук в тъмното.
Паран беше на три крачки зад Тротс, който не отстъпваше старата си роля във взвода на Уискиджак — да е острието на колоната. Не най-добрата позиция за командир, но допълваше ролята му на главатар. На капитана това никак не му харесваше. Само изтъкваше упоритостта на Тротс. Липса на приспособимост, смущаваща у един водач.
Едно невидимо присъствие се утаи на рамото му, докосването на далечен, познат ум. Лицето на Паран се сгърчи. Връзката му със Силвърфокс ставаше все по-силна. За трети път през тази седмица бе посегнала да го подири. Съвсем леко усещане, като допир на връхчетата на пръстите. Чудеше се дали това й позволява да вижда каквото вижда той, дали й позволява да чете мислите му. Като се имаше предвид всичко, което таеше в себе си, той беше започнал да се свива инстинктивно при всеки неин контакт. Тайните му си бяха негови. Никой друг нямаше право да рови в тях, а тя правеше точно това. Дори тактическата необходимост не можеше да го оправдае, поне според него. Присъствието й се задържа и той се намръщи още повече. „Стига да е тя. Ами ако…?“
Тротс спря, приклекна и вдигна ръка. Махна рязко два пъти.
Паран и войникът зад него пристъпиха до баргасткия воин.