Хор от приглушено свистене.
— Бегом!
Паран изруга наум. Десет удара на сърцето изведнъж му се сториха нищожна частица време. Проклетиите бяха най-големите морантски муниции. Само една от тях можеше да направи цяло кръстовище буквално непроходимо. Капитанът затича.
Сърцето почти спря в гърдите му, когато очите му видяха портата, точно отпред. Хилядата трупа пред нея се раздвижваха. „Проклятие. Изобщо не са мъртви. Спят. Кучите синове спят!“
— Залегни! Долу! Долу!
Думите бяха на малазански, гласът — на Хедж.
Паран се поколеба за миг, после видя Спиндъл, Хедж и останалите сапьори — хвърляха гранатите. Напред! В гъстите редици на тенесковрите, между тях и портата. После залегнаха по очи.
— О, Гуглата да ме вземе дано! — Хвърли се по очи, изпълзя напред в калта, пусна дръжката на меча и затисна ушите си с ръце.
Земята изтръгна дъха от дробовете му, краката му изхвърчаха във въздуха. Пльосна се в калта, по гръб. Остана му време да се превърти, преди проклетиите отпред да се взривят. Грохотът го събори. Засипаха го парцали и кръв.
До главата му тупна нещо тежко. Той примига и отвори очи. И видя две човешки бедра — само бедрата, кухината над тях, побирала вътрешностите, беше зейнала, черна и мокра. Бедрата се бяха откъснали при ставите.
Ушите му кънтяха. Усети, че от носа му капе кръв. Гърдите го боляха. Някъде далече в нощта отекваха писъци.
Нечия ръка се вкопчи в пелерината му и го вдигна.
Беше Малът. Наведе се, пъхна дръжката на меча в ръката му и изрева — Паран едва го чу:
— Хайде! Разкараха се, Гуглата да ги вземе! — Тласна го напред и капитанът залитна.
Очите му виждаха, но умът му отказваше да приеме опустошението от двете страни на просеката, водеща вече право към северната порта. Усети, как се стаи в себе си, докато газеше и залиташе през човешките останки… затвори се дълбоко вътре, като тогава, преди години, на пътя в Итко Кан.
Ръката на мъстта можеше да остане хладна само дотук. Всяка душа, притежаваща поне трошица човечност, не можеше да не съзре истината зад този жесток удар, колкото и оправдан да изглеждаше на пръв поглед. Изопнатите безизразно лица на мъртвите. Тела, сгърчени в невъзможни пози. Унищожен живот. Чувството за мъст се огъваше пред всяка жестокост и представите за добро и лошо се сливаха в мъгла и губеха всякакъв смисъл.
Видя, вдясно и вляво от себе си, бягащи фигури. Изтрещяха още шрапнели и просеката се разшири.
Подпалвачите на мостове бяха известили появата си.
„Не им отстъпваме“, осъзна капитанът, докато бягаше. „Не им отстъпваме в хладно пресметнатата жестокост. Но това е война на нерви, в която не печели никой.“
Тъмнината на пустата порта погълна Паран и неговите Мостоваци. Ботушите изстъргаха в каменните плочи и войниците се заковаха на място. Присвиха се. Презаредиха арбалетите. Без дума дори.
Тротс придърпа Хедж към себе си. Разтърси го с все сила и понечи да го блъсне на земята. Спря го само викът на Спиндъл — Хедж, в края на краищата, носеше кожена торба, наполовина пълна с муниции.
С лице, още покрито със синини от нежните ласки на Деторан, Хедж изруга:
— Нямаше избор, горило такава!
Този път Паран чу думите — по-добре. Не беше сигурен на чия страна е в момента, но вече беше все едно.
— Тротс! Сега какво? Ако останем да чакаме тук…
Баргастът изсумтя:
— През града. Ниско и тихо.
— Накъде? — попита Анци.
— Тръгваме към Хомота…
— Добре, ама то кое е?
— Светещата цитадела, идиот тъпоглав.
Запристъпваха напред, излязоха от мрака на прохода и се озоваха на площада зад него. Стъпките им се забавиха, щом треперливият блясък на пожарите разкри кошмара пред тях.
Касапницата беше огромна и я беше последвал пир. Каменните плочи бяха покрити до глезените с кости, някои овъглени, други — червени и сурови, с късове жили и плът, още висящи по тях. И най-малко две трети от мъртъвците, доколкото можеше да прецени капитанът по униформи и облекло, бяха на нашествениците.
— Богове. Скъпо са платили панионците. — „Май ще трябва да поправя преценката си са Сивите мечове.“
Спиндъл кимна.
— И все пак броят си е казал думата.
— Само ден-два по-рано… — промълви Малът.
Никой не си направи труд да довърши мисълта му. Нямаше нужда.
— Какъв ти е проблемът, Пикър? — изръмжа Анци.
— Никакъв — сопна се тя.
— Е, онова ли е Хомотът, ей там? — попита Хедж. — Оная светеща сграда, зад пушеците?
— Да вървим — каза Тротс.
Подредиха се в плътна колона след баргаста и поеха напред предпазливо, през зловещия площад и по един широк булевард, който водеше сякаш право към осветената сграда. Стилът на къщите — тези, които все още не бяха рухнали — беше явно на дару, поне според Паран. Останалите части на града, доколкото можеше да ги зърне през страничните улици, бе съвсем различна. Някак чужда. И навсякъде — трупове.