Онзи, който бе заговорил от тяхно име, изведнъж се обърна — плавно, с ужасяваща гъвкавост, и погледна ефрейтор Пикър в очите.
— Имаш нещо за мен.
Тя го погледна с широко отворени очи.
— Какво?
Той прибра в ножницата една от кривите саби и пристъпи към нея.
И видяха как посегна към дясното й рамо. Стисна мускула, облечен в ръкава на плетената ризница. Отдолу нещо изщрака.
Пикър изохка.
След миг мечът й издрънча на покрития с катран покрив и тя засъблича ризницата с бързи, резки движения. И заговори, с облекчение:
— Беру да те благослови! Не знам кой си, в името на Гуглата, но те ме убиваха. Стягаха се все повече и повече. Богове, каква болка! Той каза, че никога няма да се свалят. Каза, че ще останат така завинаги. Дори Бързия Бен го каза — не може да се разбере с Трийч. Тигърът на лятото е луд, побъркан…
— Мъртъв е — прекъсна я мъжът.
Почти смъкнала ризницата, Пикър замръзна.
— Какво? Мъртъв?! Трийч е мъртъв?
— Тигърът на лятото се е възвисил, жено. Трийч — Трейк — вече крачи с боговете. Сега ще ги взема аз, и ти благодаря, че ми ги донесе на крака.
Тя оголи металния ръкав на дясната си ръка. Три тежки костени гривни се изсипаха от рамото до китката й.
— Ето! Вземи ги, моля те! С радост ще се подчиня…
— Гуглата да ти вземе езика дано, Пикър — сопна се Анци. — Побъркваш ни! Просто му ги дай тия проклети гривни!
Ефрейторката се огледа.
— Бленд! Къде, в името на Бездната, си се скрила?
— Тук съм — измърмори един глас до Паран, той се сепна и се дръпна. „Проклета да е!“
— Ха! — извика ликуващо Пикър. — Чу ли ме, Бленд? Охо!
Отделенията се връщаха.
Мъжът дару нави дрипавия си ръкав. Ивиците покриваха яките мускули по ръката му. Той плъзна трите костени гривни над лакътя си. Костта изщрака и някаква кехлибарена светлина лумна в тъмното под наличника на шлема му.
Паран го изгледа. „Звяр някакъв го е обсебил, някакъв пробудил се древен дух.“ Около този мъж се вихреше сила, ала капитанът усещаше, че е колкото от властната му осанка и дух, толкова и от звяра, спотаил се в него — защото този звяр търсеше самотата. Огромната му сила бе някак прикрита зад естествените качества на човека-водач. „Двамата заедно, какъв страховит съюз. Този човек е важен. Нещо ще се случи тук скоро — и присъствието ми не е случайно.“
— Аз съм капитан Паран, от Воинството на Едноръкия.
— Не бързахте много, а, малазанецо?
Паран примигна.
— Направихме всичко, което беше по силите ни. Все едно, освобождението ви тази нощ и утре ще дойде от клановете на Белоликите.
— От бащата на Хетан и Кафал, Хъмбръл Тор. Добре. Време е приливът да се обърне.
— Приливът да се обърнел? — изломоти Анци. — Като ви гледам, май не ви е трябвала помощ, за да обърнете прилива!
— Тротс! — подвикна Хедж. — Това отдолу хич не ми харесва. Има пукнатини. Целият покрив е нацепен.
— Стените също — отбеляза друг от сапьорите. — Навсякъде.
— Сградата е пълна с трупове — обясни ниският мъж в лестарска броня до едрия дару. — Сигурно се подуват.
Без да откъсва очи от едрия мъж, Паран попита:
— Как се казвате?
— Грънтъл.
— Някаква секта ли сте, или какво? Храмови воини?
Грънтъл го изгледа, лицето му почти не се виждаше под шлема.
— Не. Нищо не сме. Никакви. Заради една жена е. Сега тя умира…
— Коя палатка? — прекъсна го Малът с тънкия си писклив глас.
— Лабиринтът на Денъл е отровен…
— А, и ти ли го усещаш, Грънтъл? Интересно. — Лечителят изчака миг и попита отново: — Коя палатка?
Лестарецът до Грънтъл посочи.
— Ей там. Много лошо я прободоха. Има кръв в дробовете. Може вече да е… — И млъкна.
Паран тръгна с Малът към дрипавия навес.
Жената вътре беше пребледняла, младото й лице бе изпито. Кървава пяна беше зацапала устните й.
„И тук има нещо повече.“
Лечителят коленичи до нея и протегна ръце.
— Задръж — изръмжа Паран. — Последния път едва не те уби…
— Не е моят дар, капитане. С тази съм обкръжен от духове на Баргаст. Отново. Не знам защо. Някой проявява личен интерес може би. Все едно, може вече да е късно. Ще видя… нали?
Паран кимна.
Малът положи ръце върху примрялата жена и притвори очи. Изтекоха десетина мига.
— Ех… — най-сетне прошепна той. — Пластове и пластове. Наранена плът. Наранена душа. И двете ще трябва да изцеря… Ще ми помогнете ли?
Капитанът осъзна, че не питат него, и не отвърна.
Без да отваря очи, Малът въздъхна.
— Ще пожертвате толкова много за тази жена? — Замълча, все така стиснал очи, и се намръщи. — Не мога да видя нишките, за които говорите. Нито у нея, нито у Грънтъл, нито у мъжа до мен…
„До теб? Аз? Нишки? Богове, защо просто не ме оставите на мира?“