— … но ще приема думите ви на вяра. Е, започваме ли?
Изтекоха няколко дълги мига. Лечителят все така бе коленичил. Изведнъж жената се размърда и простена.
Някой изтръгна навеса над тях, теловете изплющяха. Паран вдигна изумено очи. И видя Грънтъл.
— Какво? — ахна Грънтъл. — Какво… — Залитна назад и яките ръце на Тротс го задържаха за раменете.
— Никога не е късно — изръмжа баргастът.
Анци пристъпи към тях. Хилеше се.
— А бе много сме си печени Мостоваците!
Шумът на боевете от север и изток дойде с утрото. Клановете на Белоликите най-сетне се бяха сблъскали с врага. Пикър и другите едва по-късно щяха да научат за внезапното кърваво сражение, разразило се при морския бряг и бродовете на река Катлин. Клановете Баран и Акрата се бяха сразили с новопристигналите части на бетаклитите и конницата на бертулидите. Командирът им бе решил да контраатакува, вместо да държи недовършените отбранителни позиции, и скоро на баргастите се беше наложило да се окопават, обкръжени и притискани от всички страни.
Баран се бяха прекършили първи. Сечта над родствениците им бе укрепила решимостта на Акрата и те се бяха държали до обяд, когато Тор отклони клана Джилк от града и им изпрати на помощ воините с броня от раковини. Равнинен клан, закален в непрестанните си войни с конни противници, Джилк се счепкаха с бертулидите и се превърнаха в опора за новия настъп на Акрата, разбил бетаклитите и довел до завладяването на понтонните мостове и баржите. Последните останки от полутежката пехота на Панион бяха изтласкани в речните плитчини и водата там почервеня. Оцелелите части на бертулидите се откъснаха от настъпващите джилки и се изтеглиха на север към тресавищата — фатална грешка, тъй като конете им затънаха в солената тиня. Джилките се втурнаха в преследване и се почна клане, което нямаше да свърши до вечерта. Подкрепленията на септарх Кулпат бяха заличени от земята.
Напорът на Хъмбръл Тор в града предизвика панически бяг. Частите на сиърдомините, урдоманите, беклитите, скаландите и бетаклитите бяха разкъсани от десетките хиляди тенесковри, побягнали пред кривите мечове и копия на баргастите. Главните улици натежаха от грамади човешка плът и кипналият порой се изля на запад, през проломите в крепостните стени и навън, в равнината.
Тор не спря енергичното преследване — изтласкваше панионците още по на запад.
Присвита на покрива, Пикър гледаше озверелите, крещящи по улиците тълпи. Обезумялото множество беше прорязало рампата на тесни проходи, виещи се между стени от вкочанена плът. Всяка пътека беше задръстена с бягащи фигури; някои се катереха нагоре, понякога — на не повече от една пика разстояние от малазанската позиция.
Въпреки целия ужас, който виждаше, тя имаше чувството, че някакво огромно бреме се е смъкнало от плещите й. Проклетите гривни вече не стискаха ръката й. Колкото повече се бяха приближавали към града, толкова по-стегнати и горещи бяха ставали — по ръката й над лакътя още се виждаха ивици от изгорялото и болката все още я жегваше в костите. Много въпроси имаше около всичко това, но тя все още не бе готова да размишлява над тях.
От няколкото улици на изток долиташе познатият шум на битка, с разногласните бойни песни на баргастите, като подмолно течение. Панионците бяха успели да оформят някакво подобие на ариергард, с разкъсаните части на беклити, урдомани и сиърдомини, събрали се да притъпят настъпа на Белоликите. Ариергардът се разпадаше бързо пред численото превъзходство на настъпващите.
Нямаше да слязат от покрива, докато бягащият противник не отминеше — въпреки пъшканията на Хедж за пукнатини в основите и така нататък. Пикър беше доволна. Подпалвачите на мостове бяха в града; извън стената и при северната порта беше страшничко, но като оставиш това, нещата бяха минали леко — по-леко, отколкото беше очаквала. Морантските муниции имаха свойството да изравняват везните, а не да ги люшкат постоянно насам-натам.
„Все още нито един сблъсък с оръжие. Добре. Не сме толкова корави, колкото бяхме, въпреки куража на Анци.“
Замисли се докъде ли може да са стигнали Дужек и Бруд. Капитан Паран беше изпратил Туист да се свърже с тях веднага щом стана ясно, че Хъмбръл Тор е обединил племената си и е готов да даде заповед за поход на юг към Капустан. Но след като Бързия Бен беше извън строя, а Спиндъл беше твърде наплашен да посяга към лабиринтите си, нямаше как да се разбере дали Черният морант се е справил.
„Кой знае какво се е случило с тях. Всички тези приказки сред баргастите, за възкръснали демонски влечуги из равнините… и тези омърсени лабиринти — кой може да каже, че тази отрова не е пътят на някаква гадост? Спиндъл вика, че лабиринтите са болни. Ами ако просто са завзети? Може нещо вече да ги използва. Може някой да е излязъл и да ги е ударил здраво. В равнината сега може да гният над трийсет хиляди трупа. Може само ние да сме останали от Воинството на Едноръкия.“