„Снизходителна кучка.“
Усети как кипна гневът й.
„Казваш, че единственото средство да ви използваме е като ви нанасяме болка. На това ние имаме само един отговор: привидностите лъжат.“
„Да ни държите в невежество ли е вашата представа за милост?“
„Грубо казано. Но по същество си прав, Гъноуз Паран.“
„Един Господар на Колодата не може да се чувства невеж, Найтчил. Щом трябва да приема тази роля и отговорностите, свързани с нея — каквито и да се окажат те, а Гуглата знае, че все още не ги знам — та ако е така, то тогава трябва да знам. Всичко.“
„С времето…“
Той изръмжа.
„С времето, казах. Отдай ни тази малка милост, смъртни. Борбата пред нас не е по-различна от една военна кампания — малки настъпления, локализирани сблъсъци. Но бойното поле е самото съществувание. Всяка малка победа сама по себе си е съдбоносен принос в повсеместната война, която решихме да поведем…“
„Кои сте тези «вие»?“
„Оцелелите Древни богове… и други, по-малко съзнаващи ролята си.“
„К’рул? Виновникът за прераждането на Татърсейл?“
„Да. Моят брат.“
„Твоят брат. Но не братът, който изкова Драгнипур.“
„Не той. В момента Драконъс не може да направи нищо, освен да действа косвено, защото е окован в същия този меч, който сътвори. Посечен от собственото си оръжие в ръката на Аномандър Рейк.“
Паран усети как в душата му се плъзна хладната стомана на подозрението.
„Косвено, казваш.“
„Миг на възможност, Гъноуз Паран. Неочакван. Появата в Драгнипур на душа, която не е окована. Размяната на няколко слова, означаващи много повече, отколкото си осъзнал. Както и пробивът в Лабиринта на Мрака, съборената преграда от души, за толкова кратко. Но достатъчно…“
„Почакай.“ Трябваше му тишина, за да помисли. Бързо и здраво. Когато се бе озовал в Драгнипур, когато тръгна редом до окованите души, теглещи невъобразимия си товар, наистина бе поговорил с един такъв пленник. „Бездна подземна, това трябва да е бил Драконъс.“ Но нищо не можеше да си спомни от думите, които си размениха.
Веригите отвеждаха към Лабиринта на Мрака, онзи стегнат възел под стенещия фургон. Така, Тъмнината държеше тези души, до една. Държеше ги здраво.
„Трябва да се върна. В меча. Трябва да попитам…“
„Джен’айсънд Ръл, Драконъс, онзи, с когото говори в Драгнипур, другият ми брат — той те използва, Гъноуз Паран. Жестока ли ти изглежда тази истина? Непонятна ли е? Като всички други, затворени в меча, моят брат го очаква… вечност. Опита се да надхитри едно проклятие, но така и не допусна, че ще е нужно много повече време. Той се е променил, смъртни. Легендарната му жестокост е… притъпена. Мъдрост, придобита хилядократно. Нещо повече — имаме нужда от него.“
„Искаш да освободя Драконъс от меча на Рейк.“
„Да.“
„И тогава той да подгони самия Рейк, за да си върне оръжието, което е изковал. Найтчил, все пак предпочитам Рейк пред Драконъс…“
„Такава битка няма да има, Гъноуз Паран.“
„Защо не?“
„За да се освободи Драконъс, мечът трябва да бъде строшен.“
Хладната стомана между ребрата му се изви. „А това значи да се освободят… всички. Всичко останало. Съжалявам, никога не бих…“
„Ако има някакъв начин да се предотврати страховитото освобождаване на полудели зли духове — а техният брой наистина е повече от легион, ужасяващ е — то има само един, който ще го знае.“
„Самият Драконъс.“
„Да. Помисли над това, Гъноуз Паран. Не бързай. Все още има време.“
„Радвам се да го чуя.“
„Не сме толкова жестоки, колкото си мислиш.“
„Нима мъстта не е почернила сърцето ти, Найтчил? Извини ме за скептицизма.“
„О, аз търся мъст, смъртни. Но не срещу дребните играчи, които извършиха измяната над мен, защото тази измяна беше предречена. Древно проклятие. Оня, който изрече това проклятие, е единственият фокус на желанието ми за мъст.“
„Изненадан съм, че той или тя все още е тъдява.“
В отговора й се таеше хладна усмивка.
„Такова бе нашето проклятие над него.“
„Започвам да мисля, че той и вие сте се заслужили взаимно.“
Последва мълчание, след което:
„Може би, Гъноуз Паран.“
„Какво си направила с Татърсейл?“
„Нищо. Сега тя е насочила вниманието си другаде.“
„А аз бях толкова поласкан. Проклятие, наистина съм голям глупак.“
„Няма да й навредим, смъртни. Дори да можехме, а не можем. У нея има доблест. И характер. Редки качества за толкова могъща личност. Затова храним вяра…“
Тежка ръка на рамото му го пробуди. Паран примига и се огледа. Беше на покрива. „Върнал съм се.“
— Капитане?
Срещна загрижения поглед на Малът.